Анабел слисано ме погледна. Все едно някой я бе праснал по главата. Вероятно аз съм изглеждал по същия начин.
Нахвърлихме се върху двете жени и започнахме да ги разпитваме така бързо и напрегнато, че излекувахме мъката им и я заменихме със страх.
— Спри! — изкрещях аз и Анабел млъкна.
Двете жени се бяха сгушили една в друга и трепереха от страх.
— Госпожо — казах аз кротко, стараейки се да ги успокоя (както и себе си, и Анабел) — ако си получите обратно трийсетте хиляди долара, бихте ли платили за това десет процента?
Бърза като заек, майката каза:
— Пет.
— Майко — изгъгна момичето, което бе загубило латерната и сватбената си рокля, — дай им всичко, което искат.
Кошър, който стоеше настрана, кръстосал ръце, поклащаше глава строго и неодобрително.
— Лешояди — беше редакторският му коментар.
Кокалестата госпожа вече не бе нито разстроена, нито уплашена, просто делова.
— Наистина ли мислите, че можете да ни върнете парите? Това е всичко, което имаме… всичко, което имахме…
Дарих я с една вдъхваща доверие версия на лъчезарната си усмивка и понечих да отговоря, но Анабел ме изпревари.
— Можете да разчитате на нас! — каза тя.
Направих недоволна гримаса.
— Какво искаш да кажеш с това „нас“. Не си спомням да съм взимал съдружник…
— За десет процента — каза майката, кръстосала ръце като индиански вожд. — Искам тези диваци да си платят за това, което направиха!
Зарадвах се да чуя за десетте процента, но трябваше да й кажа истината.
— Госпожо, повярвайте ми. Бил съм индиански скаут, когато бях малко по-голям от вашата дъщеря. И няма никакви, повтарям, никакви враждебно настроени индианци в тази част на страната.
Глух тътен сложи точка в края на изречението ми, но след това последва още един и още един, докато изречението ми се превърна във въпрос от ескалираща каденца, която ехтеше от хълмовете.
Индиански бойни барабани.
Прерийно цвете
Следите бяха пресни. Неотдавна бе валял дъжд, така че всички скорошни следи от коне и добитък бяха заличени. Тези следи бяха на няколко часа.
— Яздят подковани понита — казах аз, като вървях през храсталаците, Анабел ме следваше. На няколко крачки зад нас, също пеша, Кошър водеше три коня от впряга на дилижанса, които бяхме оседлали. Тъй като аз бях забил поглед в земята, Кошър непрекъснато се оглеждаше за опасности. В момента нямах нищо против, че е с нас.
Той от своя страна нямаше никакви критични забележки към следотърсаческите ми умения. Старият войн можеше да познае човек, който е способен да проследи кърлеж по твърда скала.
Но да не забравяме и третия член на нашата експедиция.
— Какво от това, че са подковали понитата си? — попита тя недоверчиво.
Продължавахме да вървим, сухата растителност шумолеше под краката ни.
— А, значи, че преди това не са били подковани — заключи тя. — И какво от това?
— Не значи, че преди това не са били подковани. Просто значи, че не са индианци, тъй като индианците не подковават конете си.
— А може би тези индианци са ги откраднали.
— Не са индианци.
Тя се нацупи.
— Какво толкова ги защитаваш тези индианци? Те са само едни мръсни диваци.
Спрях и мило се усмихнах.
— Знаеш ли, Анабел, като се замисли човек, ти си абсолютно права. Те са само шайка негодяи и диваци, а освен това са и неблагодарни.
— Неблагодарни?
Продължих да се движа, очите ми разчитаха знаците по храстите. Земята тук изглежда бе по-плодородна — с часове бяхме пътували, без да видим нещо, освен лишеи, суха трева и най-различни кактуси, упоритата флора, която може да вирее дори в пясъците на пустиня. Но тук светът започна да се раззеленява.
— Да, неблагодарни — продължих аз. — Все пак ние сме им дали едрата шарка?
— Много смешно.
— Но от друга страна мисля, че са си го заслужили, задето са били на нашата земя преди да дойдем тук. Та като говорим за хора, които не са си на мястото, какво точно правиш тук?
— Ние сме съдружници. Петдесет на петдесет.
— Да предположим, че направим тази гигантска крачка — казах и поспрях за миг. — Да предположим, че сме наистина съдружници. Кой решава дяловете? Твоите следотърсачески умения не са на кой знае каква висота…
Зад нас Кошър се обади не особено уместно.
— Петдесет на петдесет ми се струва справедливо.
Хвърлих му унищожителен поглед.
— А как точно си представяш твоя дял в цялата работа? Трима съдружници не могат да си поделят нещо петдесет на петдесет.
Той ме погледна подозрително през присвитите си очи.
— Някой трябва да ви наглежда, деца… ако акцията се окаже успешна, някой трябва да се погрижи онези храбри дами да си получат обратно парите.