Един от конете, които той водеше, изцвили, изразявайки моето мнение.
Продължих напред. Храсталакът се превърна в гъсталак. Ако тези „индианци“ си въобразяваха, че ще загубим следите им тук, наистина бяха тъпи диваци.
Анабел изприпка и се изравни с мен.
— Няма да стане петдесет на петдесет.
— Добре, тогава да го направим четирийсет на шейсет, щом си толкова belligerant.
Аз само я погледнах.
— Belligerant. Или може би е прекалено грубо, вероятно recalcitrant ще бъде по-точно.
Погледнах назад към Кошър, който също не разбираше нито думичка от приказките й.
Тя докосна гърдите си.
— Френски, джентълмени. Образование. Нещо, което цивилизованите хора придобиват.
— Красиви думи, Анабел — казах аз. — Само че не струват четирийсет на шейсет. Какво друго смяташ да направиш, за да заслужиш дяла си, освен да рецитираш френския речник?
Гъсталакът, в който вървяхме, бе трудно проходим и тя ме държеше под ръка. Май нямах нищо против.
— Ще помагам — каза тя. — Да. Първо, няма да сте съвсем сами тук. Ще има кой да дава идеи…
Тя избра точно този момент да закачи върха на едната си обувка в един сух клон, загуби равновесие, залитна напред и опита да завлече и мен. Мъчейки се да се задържи на крака, тя се вкопчи в колана ми и едната й ръка потърси опора не къде да е, а в 44 калибровия ми колт.
Пистолетът произведе изстрел, разтърси земята, уплаши конете, да не споменавам колко уплаши мен самия. Докато Кошър се оправяше с обезумелите коне, аз просто седях, зяпнал жената пред мен, сред облак барутен дим, който гъделичкаше ноздрите ми.
Предполагах, че ако бе простреляла крака ми, щях да забележа. Погледнах надолу и видях малката черна дупка, която изстрелът бе пробил в земята.
— Та какво щеше да даваш? — попитах аз.
Изражението й бе резултат от съчетанието между усмивка и гримаса.
— Да го направим тогава седемдесет на трийсет? — помоли тя примирено.
Продължихме нататък. Шубракът се сгъстяваше, тук-там се появиха и дървета, но недалеч пустинята отново влизаше във владение на пейзажа. Наведох се, за да избягна един клон.
— Великият скаут — измърмори тя, като също се наведи под клона. — Всеки може да проследи няколко коня.
Спрях, обърнах се към нея и посочих към небето, където грациозно се виеше един ястреб.
— Виждаш ли това?
— Разбира се.
— Но знаеш ли какво означава? В нашето положение? Какво ни казва това за хората, които преследваме?
Тя се замисли, издаде напред устни, като че ли се опитва да блесне с нещо интелигентно или пък може би искаше целувка. Най-накрая вдигна рамене и каза:
— Не. Какво означава?
— Нищо.
Въздишка на възмущение се процеди през зъбите й като пара от клапан.
— Но ти не знаеше това — посочих аз.
— Напротив, знаех го! Знаех, че нищо не означава, ти си този, който инсинуира, че има значение…
— О, пак учени думи, с които ще оправдаеш десетте процента, дето ще ти ги дам.
— Десет процента! Копеле гад…
— Деца! — гласът на Кошър, разбира се. Хокаше ни. Конете, които водеше, кимнаха в съгласие. Те също мислеха, че сме идиоти.
Спрях за миг, за да отвърна на лошия поглед на Анабел, когато чух нещо. Нещо съвсем слабо: нещо, което само ушите на някой, който е прекарал месеци, дори години от живота си в пустинни земи като тези, можеха да доловят.
Освен това можех и да го помириша.
И това не бе люляковият парфюм на Анабел.
Обикновена вода. И там „диваците“, които преследвахме, щяха да спрат за днес. Слънцето бе ниско, а те бяха оставили много мили между себе си и своите жертви, които и без това нямаше никаква опасност да тръгнат след тях.
Да. Те щяха да прекарат нощта край водата.
Отидох до края на гъсталака, коленичих и долепих ухо до песъчливата земя. Нежната музика на течаща вода погъделичка ухото ми.
Анабел, която все още смяташе, че я поднасям (всъщност, това ми бе приятно), се наведе и се усмихна със сладък сарказъм.
— Нека да позная. Индианците в Монтана имат военен съвет.
— Шшшт! — опитвах се де чуя нещо. След това прошепнах. — Не са индианци.
После изравних с ръка пясъка на едно място и се изтегнах по гръб, приятно и сенчесто бе тук край храстите. Скали и дървета — добър подслон, добро прикритие. Все още чувах музиката на водата. Затворих очи.
— Какво правиш? — гласът й бе приглушен. Сарказмът й бе заменен от любопитство относно моите следотърсачески методи.
Кошър знаеше. И вече бе започнал да връзва конете за едно дърво.
— Ще подремна — казах аз, — а когато слънцето започне да залязва, ще се прокрадна до лагера им… а те не са индианци.