Кошър са съгласи да остане с Анабел, а аз се съгласих да се върна да ги взема, преди да извърша нещо прибързано. Дали ги бе грижа за мен или за парите на жените заселнички, оставям на вас да решите.
На кон, аз следвах ръба на гъсталака, като от време на време слизах, за да долепя ухо до земята. Постепенно пейзажът стана по-зелен и скалист, а музиката се усилваше, докато накрая можех със сигурност да кажа — водопад.
Тогава нежният бриз ми донесе подарък. Слабата, но остра миризма на дим погъделичка ноздрите ми. Слязох от коня и го поведох зад мен — Оли, водача на впряга, с когото вече заформяхме истинско приятелство (като свирнех и идваше при мен) — през каменистия терен, докато шуртенето на водата продължаваше да се приближава.
Тогава чух още музика, само че не ромона на водата, а безгрижния и същевременно меланхоличен звук на латерна, която свиреше „О, тез златни чехли“. Много любима песен на индианците.
Вързах Оли за едно ниско дръвче и му прошепнах:
— Тихо… стой така…
Оли кимна.
Погалих го по главата.
— Ако си по-умен от мен, моля те не го показвай.
И той отново кимна.
Бивакуваха от едната страна на реката, огънят гореше, водите на водопада, които се разбиваха в близките скали, ехтяха над смеха и буйното веселие. Бяха шестима, едни си подаваха бутилка уиски, други все още бяха с бойните цветове, трети се миеха в реката. Всички се смееха. Някои от тези „индианци“ танцуваха тромаво около дървената кутия с отворен капак, в която се въртеше метален диск и свиреше дрънлива мелодия. Някой пееха.
Всички бяха бели.
Когато се върнах обратно в нашия лагер, Анабел се бе сгушила в бащинската прегръдка на Кошър в подножието на една скала и дремеше. Тупкането на копитата на Оли ги размърда и двамата скоро бяха на крака.
Слязох от коня и им разказах какво съм открил.
— Ела с мен — казах на Кошър. — Не е далеч, а аз имам нужда от свидетел.
— Свидетел? — попита Анабел.
— Трябва ми някой да ме подкрепи — казах аз. — Да потвърди, че тези шестима негодяи са снежнобели.
— Ти не би допуснал бедните невинни индианци да бъдат обвинени в престъпление — подигравателно каза Анабел.
— Ами, можем да им прехвърлим и на тях вината. Искам да кажа, че и без това ги разглезихме като деца още от самото начало. Е, вярно, отровихме ги, заразихме ги с болести, избихме ги както избихме бизоните им… но, както казах, тяхна си е грешката, че са живеели на нашата земя.
Мисля, че най-накрая Анабел разбра. Знаех, че Кошър ме разбира.
— Хайде, ще се справим с тях! — казах аз. — Както са се запили, няма да е много трудно. Татко обичаше да повтаря, „Лесно е напит човек да бъде и набит.“
Анабел се оживи.
— Това ще бъде вълнуващо!
— Чакай — казах аз. — Нямах предвид…
Тя отново започна да пърха с клепачи, макар че този път номерът нямаше да мине дори и на Кошър.
— Нали няма да оставите едно нежно прерийно цвете като мен само в тази пустош?
Кошър стоеше до нея, хванал в ръка шапката си.
— Може да е доста опасно.
Аз възседнах коня си.
Чуруликащият й глас подхвана познат рефрен.
— Едва ли може да бъде по-опасно от това една омъжена жена да бъде в присъствието на най-невероятно привлекателния мъж на земята.
Да не би наистина да си мислеше, че пак ще се хвана на тази глупост? Колкото и да бе ласкателна и вярна…
Обърнах се да отговоря, но тогава осъзнах, че тя не говореше на мен.
Тя се взираше в очите на шериф Зейн Кошър и той се взираше в нейните.
А единствената усмивка „на земята“, по-глупава от нейната, бе неговата.
За флоша и страхливците
Вързахме конете си за същото дърво, което бях използвал преди. Здрачът бе покрил скалистите хълмове с нежното си прохладно синкаво наметало. Звукът на течаща вода се смесваше с музиката на латерната — сега свиреше „Сребърни нишки сред златото“ — очевидно тези „диваци“ инстинктивно знаеха как да сменят металните дискове на тази ултрамодерна измишльотина.
Водех Кошър и Анабел надолу по скалистия склон към храсталаците, които растяха край реката, когато изисканата мисис Брансфърд ми прошепна най-тъпия си досега въпрос:
— Можеш ли да ме направиш велик играч на покер?
— Имаш предвид сега?
Очите й — наивни като на дете — се разшириха.
— Ами… ако ти утре умреш, няма кой да ми отговори на въпроса.
— Е, и какво значение ще има тогава?
— Можеш ли?
— Да те направя велик играч на покер? Не, дори и да доживея до зрялата възраст на Кош.
Погледът на Кошър бе предвиден да бъде изпепеляващ, но на мен ми достави истинско удоволствие.
— Но ако поработиш върху знаците, които те издават, ще станеш по-добра — прошепнах аз. Продължавахме да се придвижваме напред под съпровода на металическите звуци на латерната. — Основното в покера е да знаеш кога и как да блъфираш. Но ти се издаваш по два начина… Първо докосваш нокътя на палеца си до нокътя на кутрето. Второ…