Набитият блондин стори същото, сплитайки пръсти върху главата си, и мъжът с белега и горящите очи скочи на крака.
Само че в ръката си държеше пистолет.
А червенокосият бандит отхвърли настрана одеялата си и откри още един…
И така пъхнах два пръста в уста и изсвирих, за да се намеси Кошър, изсвирих високо и ясно.
Но единственото следствие от моето изсвирване бе, че половината дузина коне на лошите, вързани за дърветата наоколо, започнаха да се дърпат.
Ако и Кошър да не дойде на помощ, поне цвиленето на конете отклони вниманието им от мен и ме позволи да се хвърля встрани част от секундата преди куршумите да завалят върху мястото, където бях.
Превъртях се и стрелях. Червенокосият негодник, който бе на колене, така и не се изправи на крака, куршумът ми предаде моето недоволство от случилото се, забивайки се в ръката му, той изкрещя и пистолетът му излетя нанякъде. Той се метна след него, но аз също се метнах встрани и пратих един на онзи с белега, който бе почнал всичко. 44 калибровото олово се заби в рамото му, изпрати револвера му бог знае къде, а него на земята.
Около мен свистяха куршуми, претърколих се отново, защото още двама от похитителите, които стреляха по мен — неясни сенки по бельо, единият в бойни цветове, — изискваха моето внимание. И аз им обърнах достатъчно: два изстрела — на всеки по един — китката на единия, коляното на другия. Вторият бе напълно елиминиран и заплака като бебе от нетърпимата болка, докато боядисаното лице, което загуби пистолета си след удара в китката, хукна да го търси в нощта.
Какво да го правиш. Аз бях зает, тъй като набитият блондин и онзи с продълговатото лице, които бяха така сговорчиви, бяха свалили ръце от главите си и се бяха навели да търсят оръжията си.
Отново се претърколих и скочих на крака, около мен свиреха куршуми и вдигаха облачета прах. Хвърлих се, за да не бъда лесна мишена. Изправих се на коляно, сгълчах набития с куршум в дясното бедро и го сгънах на две, извърнах се, за да дам дължимото и на другия, само че някой ме изпревари.
Два внезапни изстрела от храстите му дадоха мръсен урок — първият раздра ръката, с която държеше пистолета, и той го хвърли във въздуха все едно пареше, а вторият се заби в рамото му и онзи се строполи на земята с див крясък.
В края на краищата кавалерията се бе притекла на помощ.
Но не трябваше твърде много да разчитам на това. Червенокосият, с кървяща ръка, искаше още. Държеше пистолета си в лявата ръка и се опитваше да се прицели.
Изглеждаше съвсем лесно, всъщност прекалено лесно, поне до момента, когато чух щракването на петлето върху празния барабан.
Бях свършил патроните. Мавърик, помислих си аз, можеш да следиш 52 карти без усилие, а шест малки патрона те объркаха…
Хвърлих револвера и се присегнах за дамския пистолет на Анабел.
Беше като играчка в ръката ми, макар в момента да нямах много време да мисля за това, защото червенокосият сипеше куршуми около мен, несигурно наистина, но оловото си е олово. Отскочих назад, направих бързо салто, изправих се, малкият пистолет бе почти невидим в ръката ми, и произведох един бърз съвършено точен изстрел.
Куршумът го улучи в лявото рамо, той изкрещя от болка и изненада, предимно от болка, и изпусна револвера си.
Погледнах малкия пистолет леко учуден. Това нещо наистина действаше…
Но още не всичко бе свършило.
Една от онези безформени сенки по бельо, онзи боядисаният, когото бях улучил в ръката, бе намерил пистолета си. Той пристъпи в мъждивата светлина на огъня и се опита да използва и двете си ръце, повредената си дясна и здравата лява, за да насочи пистолета към мен.
Извърнах се с лице към него и изстрелях три патрона. Уцелих го в крака, в коляното и, разбира се, в доскоро здравата ръка. Съмнявах се, че отново ще свири на пиано, ако някога изобщо бе свирил. Той падна с вик. Тогава се оказах единственият на крака. Шестимата похитители лежаха по земята около мен, крясъците им преминаха в хленчене, докато се гърчеха в прахта като индианци, прекалили с пейота.
Ехтящият револверен огън, който бе разтърсвал нощта в продължение на цяла вечност, както ми се струваше, а всъщност може би само няколко секунди, бе затихнал. Чуваше се само музиката на водопада. Дори латерната бе безмълвна. Стоеше си там, без да издава и звук, и очакваше да се върне при собственика си.
Кошър излезе от храстите, Анабел го последва. Изглеждаше смаяна и изплашена.
— Добре ли си? — успя да промълви тя. Забрави за южняшкия акцент. Наистина се притесняваше.
Кимнах.
После лицето й се нацупи.
— „Грозната Ани“?
Кошър сухо й каза:
— Трябва да признаеш, че беше забавно.