— Ти ли подреди онзи с продълговато лице?
Кошър не отговори, пъхнал палци в колана си. Анабел ококори очи и посочи към добрия шериф. Гласът й бе тих, почти шепот, все едно за да не чуе Кошър, който стоеше до нея.
— Трябваше да го видиш!
Погледнах го с присвити очи.
— Доста време ти отне да отговориш на свирката ми.
— Тази престрелка не беше шега работа — каза той.
— Вярно?
— Това си беше твоето шоу — вдигна рамене той. — Радвах се да те видя как действаш с пълните си възможности.
Поклатих глава. За мое учудване, се чувствах добре. Дори не бях много изморен. Тази нощ имах късмет — надявах се да не съм го изразходвал всичкия, тъй като щеше да ми трябва, като седна на масата за покер в Сейнт Луис.
— Кош — казах аз. — Имаш късмет, че съм жив.
— Така ли?
— Ако не бях — казах аз, — заклевам се в бог, че щях да те убия.
Измина един дълъг миг, в който ние двамата се чудехме дали сме бесни един на друг, или благодарни. Тогава Анабел наруши тишината.
— Ще потърся парите — каза тя.
— Ще ти помогна — казах аз.
Истински герои
Нашите пленници — а те и шестимата бяха живи след снощната престрелка, раните им не кървяха много сериозно и след като аз и Кош ги превързахме, всичко бе горе-долу наред — седяха вързани един за друг и за колелата на обгорелите каруци, които те неотдавна бяха нападнали.
Трябваше да седят така цяла нощ с болезнено стегнатите въжета, омотани около тях, но заселничките бяха добри християнки и ги снабдиха — в добавка към описанието на мъките в ада, които ги очакват за извършените злини — с одеяла и завивки.
Най-близкият съд бе в Кристъл Ривър. Завеждането на тези негодници обратно в цивилизацията — да не говорим за бедните пилигрими — изглеждаше задача, която подхождаше повече на Кошър, отколкото на моя милост. Смятах, че съм сторил достатъчно, пък и ме очакваше играта на покер в Сейнт Луис.
Но точно в момента най-голямата ми грижа бе закуската. Събрах малко дърва и скоро пламъците заподскачаха. Сложих да се топли малко яхния, която намерих снощи в лагера на бандитите. Нашите гости, все още по долни гащи, очевидно се самообслужваха не само от кервани към граничните райони, а и от стадата на каубоите.
Анабел се приближи. Бе спала в една от каруците и русата й коса представляваше прелестна бъркотия.
— Ти ли си готвачът?
— Щях да те помоля теб — все пак си жена, но като се има предвид, че провизиите ни са кът, не исках да рискувам да се свие храната.
Все още бях в копринената си, доскоро щастлива риза.
— Знам да готвя — каза тя леко възмутена, дори обидена.
— Сигурен съм. Прочути южняшки деликатеси, но къде тук ще намериш аспержи и трюфели?
Тя подозрително погледна почернялата тенджера, която бях конфискувал от онези негодници. Подуши острото й ухание:
— А това какво е?
— Наистина не мога да го кажа пред нежно прерийно цвете като теб.
— Толкова ли е лошо?
— Не, просто е грубо. Просташко каубойско название.
Тя се усмихна глупаво.
— Ще го преживея, Мавърик. Хайде казвай!
— Сигурен съм, че ще го преживееш. Нарича се копелдашка яхния.
Тя се изкиска.
— Голяма работа! Какво има вътре?
— Телешки мозък, език, черен дроб, сърце, бъбреци, момици, объркано с диворастящи зеленчуци. Любимото ядене на каубоите.
Не мога точно да определя дали изражението й изразяваше крайно отвращение или чист ужас. Нещо такова. Може би и двете.
Дойде Кошър. Бе разговарял със заселничките отзад при най-малко засегнатата каруца, където те се грижеха за ранените си мъже.
— Хубаво мирише! — каза той. — Какво е, копелдашка яхния? С извинение пред дамата, мисис Брансфърд.
Анабел завъртя очи и направи една крачка встрани от огъня. Полазиха я тръпки.
— Може би се интересуваш да узнаеш — каза ми Кошър високопарно, — че тези чудесни смели жени и техните мъже идентифицираха положително нашите пленници като нападателите.
Като че ли парите и латерната, които намерихме, не бяха достатъчно доказателство.
— Това е — казах аз и на двама им. — Обясних ви, че в тази част на страната няма враждебни индианци.
Кошър се намръщи и поклати глава.
— Само едно нещо ме тревожи…
— Какво?
— Бойните барабани, които чухме вчера… не си въобразявахме. Това с абсолютна сигурност не беше гръмотевица. Някой думкаше по кожата на тъпани…
Стояхме с Кошър един срещу друг, без да обръщаме внимание на Анабел, която се бе отдръпнала от миризмата на моята яхния. Когато проговори, ни стресна.
— Може би… може би са били онези.
Гласът й трепереше, бе уплашена, за пръв път виждах тази самоуверена млада жена в такова състояние.