Но когато се обърнах натам, накъдето сочеше обезумелият й поглед, разбрах.
Бяха на коне, бяха въоръжени и бяха индианци.
Без съмнение. Това не бяха бели, маскирани като индианци, за да прехвърлят топката, така да се каже. Това си беше автентична бойна дружина — пера и томахавки, мокасини и кожени бричове, стрели и лъкове.
— Значи в тази част на страната нямало враждебни индианци? — процеди през зъби Анабел.
Вдигнах рамене.
— Може би няколко.
Поне петдесет, подредени като че ли всеки момент щяха да нападнат. Най-страшното бе тишината. Тя вещаеше бойни викове, диви крясъци, стрелба, писъци на болка.
В момента цареше само ужасна, нескончаема тишина.
Тогава удари на копита взривиха тишината, гърмящ, но неподкован звук, като че ли още хиляда диваци на коне се приближаваха, зажаднели за всеки бял скалп, останал по тези земи.
Но бе само един.
Само един червенокож ездач, на когото другите направиха място, когато той — върху един силен бял мускулест жребец — зае полагащото му се място в средата. Той бе внушителна фигура, като излязла от мита за Дивия запад — голият му гръден кош се издуваше от мускули, лицето му бе овално, загоряло от слънцето, изрисувано с цветовете на войната и белязано с жестокостта, както на неговия род, така и на белите хора, завладели земята на предците му. Носеше дълго, украсено с пера и скалпове копие, а на главата си имаше великолепна корона от червени, бели и сини пера.
— Мисля, че това е вождът — предположи Анабел.
— А стига бе? — казах аз.
— Нали си бил индиански скаут — каза Кошър спокойно. — Разпознаваш ли ги?
Кимнах мрачно.
— Племето факоуай — поклатих глава. — Мислех, че Кряскащия Орел и неговите главорези отдавна са прогонени в Мексико.
Вождът насочи коня си към нас, зад него хоризонтът бе затъмнен от неговите хора. Когато белият жребец запристъпва към нас по негова повеля, сериозният взор на вожда се заби в нас като гореща стрела.
Спря.
Преговори.
На гърления език на факоуай, който научих преди много години. Лицето му бе безизразно като камък, гласът му — суров като пустите земи, които навремето са били царство на благородния му народ. Той каза:
— Мавърик, знаех си, че си ти. Да не си дошъл за парите, които ти дължа?
Всъщност на факоуай няма дума за Мавърик. Той ме нарече Недамгосана Крава, което е най-близкото, което имат. Така че ако не възразявате, в превода ще си позволя да използвам Мавърик.
И така, без да изоставям мрачното си изражение, се обърнах към Кошър и Анабел, както и към заселниците, които се бяха свили уплашени при вида на тези диваци, и попитах:
— Някой разбра ли какво каза? Някой говори ли факоуай.
Кошър поклати отрицателно глава, другите сториха същото.
— Аз знам няколко думи.
— Брет — каза Анабел и хвана ръката ми. — Бъди внимателен…
Докоснах красивото й лице и кимнах храбро.
После се приближих до Кряскащия Орел (който сега се наричаше Джоузеф) и казах на факоуай:
— Защо носите цветовете на войната?
— А, само за майтап. Така можем да се махнем от жените си за малко.
— Не се усмихвай. Обещай ми, да не се усмихваш.
— Никога не се усмихвам.
— Напротив. Това винаги те издава. Така спечелих онези хиляда долара, които ми дължиш. Искам една услуга.
— Колко време ще отнеме? Тази сутрин е ветровито и без риза е студено.
— Бързо ще стане. Кресни ми.
Джоузеф пусна смразяващ крясък, от който дори и аз се уплаших. Чух как заселниците панически хукнаха да се крият. Кошър застана до мен и прошепна:
— Какво каза?
Хванах го за ръка, приближихме се до Анабел и тримата си зашушукахме. Аз казах:
— Изглежда сме извършили ужасно светотатство…
— Не! — каза Анабел и пръстите й литнаха към устните.
— Да. Това е свещена земя.
— Но ние не знаехме, че е свещена. Кажи му, че веднага ще се махнем!
Обмислих това и кимнах.
Върнах се при Джоузеф и му казах:
— Размахай копието, развей перата и стреляй във въздуха. Гледай яростно. Говори. Нали знаеш, дръж се като индиански вожд.
Джоузеф измъкна карабината си от украсения с мъниста калъф и стреля във въздуха. Започна да крещи като обезумял мръсотии на факоуай. Няма да ви давам точен превод, но общо взето се отнасяха за това колко е непристойно за един племенен вожд да губи пари, играейки покер с бледолик.
Върнах се при Кошър и Анабел, клатейки глава.
— Не разбира ли, че не сме знаели? — попита тя.
— Разбира, само че не го интересува. Казва… казва, че боговете му искат жертвоприношение.
— Какво жертвоприношение? — каза Кошър.
Не можех да кажа.
— Хайде, изплюй камъчето, синко!