Облизах устни. Поклатих глава. И тихо промълвих:
— Човешко жертвоприношение.
Очите на Анабел се разшириха, очите на Кошър се притвориха.
Обърнах се и извиках на Джоузеф на факоуай:
— Справяш се добре! А сега започни да ни сочиш с пръст, все едно ни се караш. А после почни да ни гълчиш. Не крещи, просто покажи, че си ядосан.
Мрачният вожд ни се закани с пръст. Като че ли ни бе избрал да платим за всички грехове, извършени на неговия народ от белите. Думите на факоуай всъщност бяха рецепта за варен пастет от куче и диви череши, но останалата част от публиката (без мен) не знаеше това. Като се има предвид реакцията на Анабел, когато й съобщих съставките на моята яхния, може би така бе по-добре.
Не съм изглеждал никога по-притеснен. Никога, дори когато съм имал три обърнати дами на стад-покер със седем карти.
— Ако някой от нас може да мине през техния ритуал за смелост, няма да убият останалите.
— Какво представлява индианският ритуал за смелост?
— Отрязват ти и двете ръце до китките — казах аз. — Ако не издадеш и звук, вече не те смятат за бял, ставаш Факоуай.
Кошър се намръщи.
— И двете ръце?
— И двете. Не особено приятна перспектива за един картоиграч.
Отново отидох при Джоузеф.
— Вдигни си единия пръст и покрещи още малко.
За потомствен водач на хора, Джоузеф се справяше добре като за временно практикуващ моя занаят.
Вдигна пръст и се развика и разкрещя така, както белите си представят индианците в най-лошите си кошмари. По-лесно бе да се опитоми побеснял рис.
Погледнах назад към другите.
— Един от нас трябва веднага да тръгне с него, иначе ще изколи всички ни.
Внезапно Джоузеф избухна в смях. Известно време не можеше да спре. При това глупашки смях.
Погледнах го сърдито.
— Извинявай, Мавърик — каза той, като се успокои. — Просто никога не съм се забавлявал толкова с бледолики.
Обърнах се към Кошър и Анабел и лицето ми прие най-печалното си изражение.
— Смее се при мисълта за болката, която ще причини… той обича да наблюдава как белите страдат…
Анабел потрепери и се приближи към Кошър.
— Веднага си личи, че е садист — каза тя. — Достатъчно е да го погледнеш…
Джоузеф стреля във въздуха и нададе вой.
— Иска кръв — прошепнах им аз и се обърнах към Джоузеф на факоуай:
— Да не се увличаме, нали така?
— Коя е тази красива жена? — попита Джоузеф все така на родния си език, разбира се. — Добре изглежда за бяло момиче.
Това бе добра идея. Едва се сдържах да не се ухиля.
— Посочи я — казах на Джоузеф — а аз ще им кажа, че я желаеш.
— Ама аз наистина я желая. Твоя ли е? Давам ти четири коня.
— Съблазнително предложение — отговорих аз. — Огледай я. Не крий чувствата си. Може да нададеш един от твоите ухажорски крясъци.
Той приближи коня си до нея и се усмихна. Тя отстъпи и се вкопчи в мен. Когато й предложи да му стане жена, на факоуай, Джоузеф гледаше убийствено сластолюбиво, а и прозвуча много по-страшно от предложение за женитба.
— Забелязах, че не спомена нищо за трите си жени — казах му аз.
— Тъкмо подготвях почвата — отговори Джоузеф сопнато.
— Какво каза? — попита Анабел уплашено, като се държеше за ръката ми.
Поклатих глава, не. Беше твърде ужасно за нейните уши.
Вместо това й казах:
— Бих умрял, отколкото да му разреша да те докосне…
— Но те са толкова много — каза тя. — Как би могъл…
— Не показвай, че те е страх! Това само разпалва жестокостта им — обърнах се към Кошър. — Трябва да приключим с това преди да е излязло извън контрол… Бих предложил да им дадем един от пленниците, но се страхувам, че Кряскащия Орел няма да приеме повредена стока.
Кошър кимна.
— Освен това — казах аз благородно — тези мъже трябва да бъдат изправени пред съда.
Той сложи ръка на рамото ми.
— Ти направи достатъчно, Брет. Аз ще ида…
— Не. Не мога да позволя това…
— За малко да умреш на два пъти, заради мен.
— Нали изпробваше куража ми. Ето защо сега съм готов. Пък и не мога да свърша твоята работа. Не мога да спася тези жени и деца, да върна в цивилизацията ранените заселници, да изправя пред съда тази престъпна пасмина. Не… човек трябва да прави това, което трябва да прави.
Анабел, очите й разширени и за пръв път искрено трепкащи, каза:
— Това татко ти ли го е казал, Брет?
Ни най-малко.
— Трябваше да го каже — казах аз. Обърнах се към Джоузеф и му викнах на факоуай. — Идвам след минута!
Събрах си нещата, най-важна, разбира се, бе торбата ми с парите. Почти можех да чуя звънеца на речния параход за Сейнт Луис — Кошър и Анабел ме наблюдаваха как тръгвам, докато Джоузеф търпеливо чакаше върху жребеца си, заобиколен от своите храбри воини.