Анабел, този път наистина развълнувана, макар и вследствие на такъв фарс се хвърли в прегръдките ми.
— Не отивай, Брет… моля те, не отивай…
— Обичам, когато ме наричаш „Брет“.
— О, Брет…
— Слушай. Нещо много важно. Жизненоважно.
Тя се отдръпна съвсем леко, колкото да се взре любвеобилно в очите ми.
— Какво, Брет? Мой скъпи, прекрасен Брет?
— Когато блъфираш, не опирай нокътя си в предните зъби. Това е вторият начин, по който се издаваш.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— Ти толкова се промени, Брет… в такъв момент да мислиш само за мен.
Докоснах нежно бузата й.
— Сбогом, Анабел.
Целунах я леко, но тя ме сграбчи и страстно ме целуна. И тъй като нямах пари в джобовете си, а торбата бе добре закопчана, този път наистина го направи заради мен и само заради мен.
Освободих се от прегръдката й и отидох при Кошър, който стоеше наблизо и държеше юздите на коня ми. Кошър бащински ме прегърна, а аз взех юздите и поведох Оли към Джоузеф и неговата свирепо изглеждаща дружина. По средата на пътя се обърнах, усмихнах се храбро и развълнувано и вдигнах ръце, като размърдах пръстите на двете си ръце.
— Няма нищо — казах аз. — Не плачи. Когато ми отрежат пръстите, щастливата ми риза отново ще ми е по мярка…
Анабел ридаеше на рамото на Кошър.
Аз се качих на коня си и се присъединих към дружината на Джоузеф, докато Кошър успокояваше разстроената Анабел, а заселниците гледаха със страхопочитание как един истински герой отива да срещне съдбата си в ръцете на диваците. Това бе история, която щяха да разказват на децата и на внуците си…
Яздейки рамо до рамо с Джоузеф, започнах да се хиля.
Джоузеф каза на перфектен английски, на който го бяха научили мисионерите:
— За какво бе всичко това?
— Нищо особено — отговорих аз. — Но едно ще ти кажа — сега мога да умра щастлив.
Тогава обърнах коня си към кервана каруци, дръпнах юздите, Оли се вдигна на задните си крака и на фона на синьото небе аз махнах героично на своите сънародници.
Опасна игра
Малко неща във факоуайското село подсказваха, че вождът му — който бе приел името Джоузеф дори сред своето племе — е отлично запознат с начина на живот на белите. Набезите на Джоузеф в джунглата на цивилизацията обикновено бяха доходоносни, със случайни изключения — като хилядата долара, които бе изгубил от мен в Сан Франциско.
Но знаех със сигурност, че той и Джим Бъкли Контето заедно са продали на разни градски ахмаци индианска земя два пъти колкото територията на щата Таксас.
Но печалбите от тези изкусни контраатаки срещу белите не бяха покварили културата на тази малка общност, поне не много.
Конусовидните типита от лосова кожа, разпръснати по брега на реката, бяха същите, каквото са били преди да дойде Големият Бял Баща, макар че към памтивековния обичай да се поддържа огън в центъра на типитата, бяха добавени метални съдове. Тук-там сред жителите на селото — мъже в кожени ризи, панталони и мокасини, жени в роклите си от еленова кожа и шарени навуща от телешка кожа, вързани до колената — бомбе или чифт купени мокасини напомняха за влиянието на белите търговци. Освен това сред играчките, с които се забавляваха факоуайските деца, можеше да се срещне топка, пумпал или нещо друго.
По-ексцентричен пример за нахлуването на цивилизацията на белите бе последната „играчка“ на Джоузеф, свръхмодерна версия на велосипед, с педали от двете страни и еднакви по размер метални колела, които бяха заменили дървените си предшественици.
Аз изпробвах модерната машинария и въпреки педалите Джоузеф вървеше до мен и ми помагаше да пазя равновесие. Слънцето бе високо и топло, но не неприятно горещо. Спрях, за да се насладя на гледката на факоуайското село, слънчевите лъчи блещукаха в реката.
— Красиво е тук — казах аз.
— Прекалено красиво — каза Джоузеф, като продължи да ме крепи.
Между другото, говорехме на английски.
— Как може едно място да е прекалено красиво? — попитах аз.
— Както казваше старият ми баща, великият вожд на факоуай: „Вземи си грозна жена, синко, за да отблъснеш конкуренцията“.
— Съвет достоен за моя Татко — казах аз, като схванах какво искаше да ми внуши.
Но лекцията на Джоузеф тъкмо бе започнала.
— Следващият път, когато твоят народ ни изгони от земята ни, ще намеря някое хубаво място сред блата, където най-накрая ще ни оставите на мира. Ще търсите тук и няма да ни намерите, ще ни търсите навсякъде и няма да ни намерите, ние ще сме неуловими като вятъра. Белият нашественик ще вдигне юмрук към небето и ще го размаха ядосано. Той ще погледне към облаците и ще извика: