— Къде е факоуай? Къде са факоуай?
— Колко често и аз съм си задавал същия въпрос — казах аз.
Ритмично-мелодично глухо бумтене привлече вниманието ми. Долу край реката няколко воини седяха с кръстосани крака и удряха по изпънатите бизонски кожи на ритуално украсените бойни барабани.
Разсеях се за миг и почти загубих равновесие, но Джоузеф ме задържа.
— Тези „зверове“ понякога са коварни — каза той. — Казват, че щели да заменят конете, обаче аз се съмнявам.
— Е, поне миришат по-добре от коне, а и не трябва да внимаваш да не те ритнат.
— Да — съгласи се той. — Не ядат, но от друга страна не се размножават.
— Това не е природно създание — казах аз, като слязох от велосипеда и го отстъпих на Джоузеф. — Това е търговски продукт.
Джоузеф кимна важно, забута колелото и го облегна на земята близо до типито си, което естествено бе най-голямото в селото. През полуотворения вход на шатрата успях да зърна невероятните животински кожи, покриващи пръстения под, и разкошните корони от пера, красящи стените.
Барабаните продължиха отмерения еклив ритъм.
— Това пък защо е? — попитах го аз.
— Реколтата беше лоша. Правителственият агент от Бюрото по индианските въпроси ми каза за някакъв руски граф, който пътувал насам-натам и искал да види истинския запад… нали разбираш „каубои и диви индианци“.
— Аха — казах аз — и ти можеш да изпълниш половината от мечтата на графа.
Джоузеф кимна, като че ли леко се отвращаваше от себе си.
— Правим се на идиоти, обикаляме напред-назад, нарисувани с цветовете на войната, викаме, бием тези глупави барабани. Знаеш ли, не ги бяхме използвали от години, трябваше да видиш облаците прах, които се вдигнаха, като започнахме да блъскаме.
— Добри пари ли падат?
Джоузеф отново кимна.
— Тогава не се притеснявай — казах аз. — Той е балъкът, не ти.
— Той иска до говорим като истински индианци. Тези от евтините романи. „Хау, бледолики… Уф…“
— За „уф“ е прав.
Той поклати глава.
— Белите хора понякога са такива кретени.
Мрачно мълчание обгърна вожда. Очевидно унизителният начин, по който той и хората му напоследък печелеха, му тежеше. Той направи няколко крачки встрани от мен и се загледа в отблясъците на реката.
— Хей — подвикнах аз. — Онзи е идиот. Ти го работиш, нали така…
— Не е това проблемът, Мавърик — той изглеждаше искрено нещастен. — Въпросът е в хилядарката, която ти дължа.
— Какво има?
— Нямам толкова.
— Ами парите, които смучеш от графа?
Той протегна двете си ръце към селото.
— Всичко отиде за храна и дрехи на хората ми. Зимата наближава…
— Колко можеш да ми върнеш?
— Би ли приел индиански пари.
Изстенах и поклатих глава. Сега бе мой ред да бъда нещастен.
— Не мисля, че с това мога да си купя чипове в Сейнт Луис.
— Сейнт Луис?
— Големия покер шампионат, най-големият. Остават ми само няколко дни да събера три хиляди за входната такса.
— Доста тлъста такса, Мавърик.
— Това е капка в морето, приятелю. Таксата за участие е двайсет и пет хиляди.
Безизразната маска на лицето на Джоузеф се напука, очите му светнаха, усмивка пробягна по устните му.
— Значи имаш двайсет и две хиляди долара?
— Точно така.
— В брой? Никога не съм виждал толкова много пари на куп. Къде са те? Мога ли да ги видя? Може ли да ги пипна?
— Хей, аз съм твоят бял кръвен брат, не забравяй… никакви измами, нито пък онези прически, в които твоите момчета бяха такива специалисти…
— Стига, моля те — каза той. Беше развълнуван като малко дете пред перспективата да се порови в такава огромна купчина от банкнотите на чичо Сам.
Отидох до Оли и бръкнах в торбата на седлото за кожената кесия с пари. Джоузеф заничаше над рамото ми, очите му светеха с коледно нетърпение, докато аз отварях торбата. Вътре имаше снопове нарязани страници от каталог за семена.
Почувствах физическа болка. Извадих негодните за нищо пачки — не ставаха дори за тоалетни нужди, хартийките бяха твърде малки — и се вторачих в тях, опитвайки се да ги превърна в зелени банкноти. Тогава вятърът ги духна и ги отвя от дланите ми, като ги разпиля из селото.
Анабел.
— Как е могла да открадне от мен. Аз тръгнах да посрещна мъчения и евентуална смърт в ръцете на диваците?
— Жена ли е направила това?
— Жена. Невярна, покварена, ужасна, двулична… ад. Е, както казваше Татко: „Човекът е единственото животно, което можеш да одереш два пъти“.
— А шампионатът по покер в Сейнт Луис?
Гледах разпилените хартийки, които се гонеха по земята.