— Никога няма да мога да участвам… поне що се отнася до тази игра. Аз съм мъртъв човек.
— Мъртъв човек — каза Джоузеф, кимайки съчувствено.
— Точно така.
Тук Джоузеф направи нещо забележително.
Той се усмихна, усмихна се така лъчезарно, както и аз едва ли бих успял.
— Да бъдеш мъртъв човек — каза той — може да бъде много изгодно…
След кратка езда през красивия пейзаж около факоуайското село се стигаше до опустошената земя на изгоряла наскоро гора. Джоузеф ме уведоми, че това е работа на графа — лагерният му огън излязъл извън контрол, непредумишлен, но все пак сериозен грях срещу индианските богове, които владееха тези земи.
Помагах на Джоузеф и хората му да се разплатят и с малко късмет щях да започна самият аз отново да трупам пачка… очевидно не достатъчно за турнира в Сейнт Луис, освен ако се случеше чудо.
Но човек трябва да почне отнякъде, а аз отново тръгвах от пътеката на фортуната (и двата смисъла на думата) от една опустошена от пожар гора, облечен в кожени панталони, мокасини и носещ на лицето си цветовете на войната на племето факоуай. Освен това бях потъмнил бялата си кожа с боровинки и от разстояние… всъщност дори от доста близо… можех лесно да мина за индианец.
На път за тук, от върха на един хълм пред нас се бе разкрила гледката на лагера на графа, който величествено се разстилаше сред една ливада. Палатки заобикаляха гигантска покрита кола, чиято вътрешност Джоузеф подробно описа: платна в богато украсени рамки, представящи руския живот, плюшени мебели, сребърни чаени сервизи. Знаете как е — суровият живот на дивия запад.
Като се върнахме в селото Джоузеф ми обясни:
— Омръзнало му е да убива рисове и елени. Смятам, че „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ е готов за по-едър дивеч.
— По-едър дивеч?
Джоузеф кимна.
— Индианец.
И този индианец бях аз.
Когато тропотът на копитата им се приближи, аз се превих на две и застенах от болка. Лицето ми не се виждаше, а през обгорената земя до мен достигаха гласовете им.
— Аз размислих — занарежда царствен глас с руски акцент, но от друга страна тънък като тръстика. — Невъзможно е това да е законно…
Джоузеф на най-добрия си пиджън индиански отговори:
— Ако никой не разбере, законно като да убиеш лос. Освен това бял човек прави това много години.
Тънкият глас затрепери от вълнение.
— Убивал съм животни от всички континенти, повече видове, отколкото броя на вашите мъниста и одеяла… но никога не съм ловувал толкова едър дивеч.
Джоузеф изсумтя и после каза:
— Трябва много зелени хартии за такъв лов.
— Колко?
Не чух отговора на Джоузеф. Може би бе показал с пръсти.
— Няма да го връзваме, нали? — попита графа. — Това някак няма да е честно.
Графът бе истински благородник.
— Той е свободен? Разбираш? Умира, тъй и тъй. Той много боли. Ти избавиш от мъки.
Чух как графът и Джоузеф слязоха от конете. Погледнах нагоре, без да вдигам глава и видях пухкавия мустакат аристократ — облечен по-скоро за лов на лисици, отколкото за убиване на човешка плячка, — който се затири към мен, в ръцете си държеше едноцевна карабина Шарпс. Джоузеф носеше лък висок почти колкото графа.
Вождът на факоуай вдигна ръка и те спряха.
— Бял човек остане тук. Индиански обичай казва, аз сега отива даде на умиращ войн кураж.
Графът кимна и докато нервно пристъпваше от крак на крак с готова за стрелба карабина в ръка, Джоузеф се приближи към мен.
Разговаряхме на факоуай.
— Пушката с халосни ли е заредена — попитах аз — както се уговорихме?
— Не можах да я докопам — каза Джоузеф. — Той никога не я изпуска от ръцете си.
— Не става тогава — казах аз. — Няма да рискувам живота си за някакви жалки двеста долара.
— Качих на петстотин.
Размислих. Както вървяха нещата, май си заслужаваше риска…
— Пази се! — извика графът. — Кажи му да се затича!
Джоузеф се изпречи пред дулото на карабината с разперени ръце.
— Не! Не… това грешно!
Графът, объркан, свали огромната пушка. Джоузеф дотича до него.
Вождът му се скара, като размаха заканително пръст и строго го погледна.
— Индианец застрелян от оръжие на бял човек никога не стигне щастливите ловни полета…
— А как очакваш…
И той подаде на графа огромния лък и измъкна една стрела от кожения си колчан, украсен с мъниста.
Като хленчещо дете, графът се заоплаква:
— Но аз не знам как да използвам това нещо…
— Уф. Лесно е.
— Добре тогава — каза графът нетърпеливо, вдигна лъка и постави стрелата на тетивата.
— Кажи му да започне да тича.
Джоузеф се обърна към мен и ми каза на факоуай: