— Не тичай прекалено бързо. Помни, че ти си на умиране…
— Шегуваш ли се?
— Ако не вярваш на кръвния си брат, на кого можеш да вярваш?
— Уф — казах аз.
И хукнах, като криволичех, куцуках и се опитвах да не съм твърде лесна мишена. Графът вдигна огромния лък и се прицели.
Шмугнах се зад едно дърво и чух как стрелата се заби в него, където трептя почти колкото и аз, след като чух раз цепващия звук.
Чу се и друг шум, почти едновременно: виещият от болка глас на графа.
Надзърнах зад дървото и видях, че графа бе хвърлил лъка и приведен тръскаше и двете си ръце все едно горяха, а той се опитваше да ги изгаси. Огромният лък здравата бе опарил дланите му.
Стоях скрит зад дървото, а през обгорения пейзаж до мен долитаха гласовете им.
— Дай ми карабината! — фъфлеше графът.
— Още пари.
— Колко?
Явно Джоузеф отново показа с пръсти, защото не можах да чуя сумата…
— Ами Щастливите Ловни полета? — попита графът.
— И без това никога не съм го обичал — каза Джоузеф. — Стреляй бързо.
Отново хукнах, сигурен, че Джоузеф е заредил карабината с халосен патрон, — ако не можеш да вярваш на кръвния си брат, на кого да вярваш?
Обгорелите дървета се разтърсиха от изстрела на голямата пушка, а едно от тях се пръсна на парчета, поемайки куршума предназначен за мен. Въпреки това аз паднах на земята, изкрещях от болка, хванах се за гърдите и стиснах торбичката еленова кръв. Графът бе наистина отличен стрелец, бе успял да ме уцели в гърба и все пак отпред, право в сърцето.
Чух шумоленето на обутите в мокасини крака на Джоузеф по сухите листа, когато дотича до мен, обърна ме с крак и каза:
— Уф. Съвсем мъртъв.
Гласът на графа трепереше от вълнение.
— Сигурен ли си?
— Могъщият Мъж иска скалп?
— Не! Но бих искал… бих искал отново да направя това. Утре възможно ли е?
— Не. Други от племе здрави. Ела пак зима.
Чух ги как се качват на конете, макар че преди да тръгнат, този истински благородник графът каза:
— Струва ми се, че е грешно да го оставим ей така на лешоядите.
— Той харесва. Това негово име.
— Какво искаш да кажеш?
— Бягащия Лешояд — каза Джоузеф. — Той сега чака пернати приятели.
Вече се здрачаваше, когато аз, приведен над реката, миех боята от лицето си. Индианските барабани мълчаха. Тук-там из факоуайското село просветваха пламъците на лагерните огньове.
Джоузеф препусна към мен и скочи от коня.
— Този глупак можеше да ме убие! — казах аз. — Това не беше халосен патрон, мой скъпи „пернат приятелю“…
Вождът се ухили, свали огромния лък от рамото си и ми го подаде.
— Ето, опитай го.
Вдигнах рамене, взех една стрела и се прицелих в едно дърво отвъд реката. Силата, с която лъкът изхвърли стрелата, бе страхотна, грубото дърво ожули ръцете ми, а стрелата полетя като обезумяла и падна във водата. Аз хвърлих лъка и изстенах.
— След като „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ пробва това — изкикоти се Джоузеф — не можеше да уцели бизон от две крачки с тази Шарпс.
Коленичих и потопих пламналите си длани в реката.
— Ами ако бе поискал да ме скалпира, както му предложи?
— Уф — каза Джоузеф. — Това струва още много пари.
Изправих се, тъй като ми хрумна нещо друго.
— Знаеш ли, някой ден ще срещна моите спътници от дилижанса и ще трябва да им обясня как съм се измъкнал от свирепите диваци.
Той вдигна пренебрежително рамена.
— Кажи им, че си ни напил с огнена вода и си се измъкнал в бъркотията.
— Мислиш ли, че ще повярват?
Той сложи ръка на рамото ми и важно занарежда:
— Мавърик, ако днешният ден на нищо не те е научил, поне трябваше да разбереш едно… както казваше моят баща великият вожд: белите хора вярват на всичко.
Много бе прав.
— Та така — каза той и измъкна няколко банкноти от кожената си риза — сега мога да ти върна онази хилядарка, която ти дължа.
— Оценявам жеста — казах аз искрено. Тъй като не бях чул преговорите, Джоузеф можеше да ми даде петстотин. От друга страна, доколкото познавах Джоузеф, вероятно бе измъкнал две хилядарки от графа.
Джоузеф ме прегърна.
— В крайна сметка, ако човек не може да вярва на кръвния си брат…
— Тук са деветстотин — казах аз.
Чакалнята на ада
Реших все пак да продължа за Сейнт Луис.
Проблемът бе, че парите, с които всичко на всичко разполагах, бяха хилядарката от Джоузеф и още почти хиляда, които Анабел не бе могла да докопа — печалбата от играта в Кристъл Ривър.
Но Анабел може би щеше да е достатъчно глупава, за да използва парите, които бях събрал, за да участва в шампионата. Ако е така и ако успеех да стигна до общата ни цел преди тя да е внесла таксата за участие — щях учтиво да помоля мисис Брансфърд да бъде така добра да ми върне парите преди да се наложи да си ги взема сам.