— Спокойно, момче — успокоявах го аз, като се опитвах да провра примката над носа си. Не беше чак толкова голям, в края на краищата. Защо трябва да е толкова трудно…
Оли препусна.
Хукна, изчезна, без много-много да обезпокои змиите, а аз увиснах, поклащайки се с вързани зад гърба ръце над гърмящите изчадия.
Вратът ми не се счупи, защото примката вече не бе около него. Въжето гореше горната ми устна, закачено под носа ми и неудобството бе невъобразимо — като че ли някакъв великан се опитваше да измъкна главата ми, като упорита коркова тапа от бутилка вино.
Бях уморен. Дали щях да умра така увиснал? Исках ли наистина да падна сред това гъмжило от гърмящи змии? А може би болката постепенно ще изчезне, а змиите ще се предадат и ще се махнат? Стотици мисли се стрелкаха през главата ми — ужасни, мигновени като бляскащите светкавици, силите ме напускаха, усилията ми ставаха все по-немощни, и накрая увиснах като дроб.
Винаги съм казвал, че Фортуна е най-любимата ми дама, но, честно казано, никога не съм разчитал на нея, никога не съм я призовавал. Запомнях всяко раздаване и играех по законите на вероятността. Пазех съвета, който Татко ни даде, на Барт и мен, когато напуснахме ранчото в Тексас: „Ако имаш едно асо, не разчитай, че ще получиш още три, като смениш три карти.“
Затворих очи. Не бе точно молитва. Но ако Госпожа Фортуна се появеше и ме избавеше от загубена игра, сега бе времето.
Оглушителен взрив разтърси дървото и мозъка ми — гръмотевица? — и целият клон, на който висях се откърши. Светкавица? Не я видях да удря, но, по дяволите, аз падах!
А след това се приземих — тупнах тежко на земята и змиите се разбягаха.
За момент.
Лежах на една страна с широко отворени очи, ударът ми бе извадил въздуха, ръцете ми бяха вързани отзад, а всички гърмящи змии на зелената божия земя пълзяха към мен, и се усмихваха със сатанинските си усмивки.
Чудовищата стояха около мен, надигнали глави, все едно се подготвяха да гласуват коя да ме ухапе първа.
Дотук с Госпожа Фортуна.
Тогава усетих присъствието й. Не беше Госпожа Фортуна, но бе човешко същество, жена, дребна старица облечена в обсипани с кръпки висящи дрипи. Тя държеше торбата от зебло със сбръчканите си ръце и дяволите ме взели, ако не се разхождаше между змиите, невъзмутима като свещеник, който дава причастие, вдигаше ги от земята и ги пъхаше в торбата.
Те дори не тракаха, когато ги хващаше. Всъщност, бяха престанали да тракат.
Това бе най-невероятното нещо, което съм виждал. А и най-приказното — тази странна дребничка старица, не по-голяма от дете, която събираше гърмящи змии, като че ли береше цветя в градината си.
А опряна на дървото, където тя я бе оставила, стоеше най-огромната пушка за бизони, която някога съм виждал. От гигантската й цев се виеше дим.
Значи това бяха гръмотевицата и светкавицата, които ме бяха свалили на земята.
Тя завърза мърдащата торба, като че ли бе дамската й чанта, сложи я до дървото и отново взе пушката за бизони. Лицето й бе смръщено и съсухрено, очите малки и строги, но в тях нямаше жестокост — приличаше на кръстоска между вещица и елф, само че вместо метла в ръцете й бе този топ, а вместо гърне със злато имаше торба гърмящи змии.
Тя се дотътри до мен и тъкмо когато се готвех да кажа „Благодаря“, ме изрита. Обърнах се по гръб и изохках. Не бе многословно, но поне на място.
Тогава огромната пушка се насочи право към сърцето ми, а тя надвисна над мен като съвестта, която никога не съм имал.
С глух, дрезгав глас тя каза:
— Смятам да те убия, момче.
В този момент бях минал състоянието, в което човек може да почувства разочарование или дори страх. Просто мисълта да ме убие — сега, когато ме бе спасила от обесване и бе премахнала опасността от гърмящите змии, ми изглеждаше странна. Невъобразима.
Разбира се, тя самата изглеждаше малко странна.
Въпреки това я попитах:
— А тогава защо просто не ме остави да вися?
Тя приближи още пушката. Дулото на огромната пушка, горе-долу с диаметър на чаша, се опря в гърдите ми. Смръщеното й старческо детско лице би ми изглеждало комично при други обстоятелства.
— Защото тогава нямаше да разбереш сериозността на своето престъпление.
— Моето престъпление? Какво престъпление? Коя си ти?
— Никоя не съм, абсолютно никоя. Какво те интересува коя съм аз!? Това няма значение, важното е, че си долен крадец.
— Крадец?
— Как се осмеляваш да питаш коя съм? Ще ти кажа коя съм, аз съм твой съдия, твой съдебен заседател и твой палач. Твоето деяние, твоето престъпление… престъплението, заради което ще умреш… престъплението, което ще те хвърли в ада и преизподнята до края на вечността и дори по-дълго… е това, което стори на моите приятели?