— Твоите приятели? Какви приятели?
Това наистина я ядоса — очите й се разшириха, устните й се изкривиха и от това малко създание излезе могъщ рев:
— Ти отвлече моите гърмящи змии!
Знаех, положението ми е тежко — бях пребит почти до смърт, а може би без „почти“… бях обесен, след това прекарах няколко неповторими мига сред гърмящи змии. Но за пръв път осъзнавах, че съм полудял.
Това очевидно бе халюцинация, или имах треска, или бях в чакалнята на ада.
— Госпожо — успях да кажа аз, — приличам ли ви на крадец на гърмящи змии?
Тя дръпна пушката съвсем малко, за да може да ме огледа. Преди това не си бе дала труда. Когато свърши каза:
— И на челото ти пише, че си крадец на змии.
— Грешиш. Аз играя карти. Покер.
Тя присви очи.
— С тази риза?
Само затворих очи и започнах да се смея, но не много дълго, защото нямах повече сили. Усетих как тялото ми започна да се тресе неудържимо и последната ми мисъл преди да се спусне мракът бе, че може би все пак съм ухапан от гърмяща змия.
Госпожа Фортуна
Случи се изумително нещо.
Отворих очи.
Дали това не бе раят? Когато погледът ми се проясни, видях пасторални картини под формата на маслени платна в красиви рамки. Бях завит с домашно шит юрган, разкошно пухкав и мек. А на пода имаше огромен, очевидно скъп ориенталски килим…
Но аз бях в дървена къщурка, която не бе особено комфортна, и мебелировката на тази селска, макар и просторна стая, бе толкова скърпена, колкото и облеклото, което бе носила старата жена. Там имаше всичко — от грубо издяланите вещи на ранните заселници до прецизните изделия на викторианските занаятчии. И навсякъде бе пълно с джунджурии — малки колекции от това-онова: разноцветни свещи, стари шишета, хилещи се парцалени кукли, буркани копчета, спрели часовници (дали Грозната Ани Брансфърд не бе минала през този край?!) гребени, плювалници, изящни статуетки, изработени от умелата ръка на човека, кварцови кристали, направени от по-всемогъщ майстор. В единия ъгъл бяха захвърлени няколко издути торби от зебло, натъпкани бог знае с какво, а най-хубавото от всичко — по пода, пълзящи насам-натам, като че ли притежаваха къщата, бяха моите стари приятели гърмящите змии.
— Това адът ли е? — попитах аз, без да се обръщам към някого, като се повдигнах на лакът.
— Не, глупако — отговори ми дрезгав глас, — това е дом, моят дом… и ще те помоля да не бъдеш толкова критичен към благосклонността на провидението.
Седнах в кревата, без да спускам крака към пода, защото змиите се плъзгаха навсякъде.
Моята странна съсухрена домакиня седеше, пушейки лула от царевичен кочан, и се люлееше в един люлеещ се стол три пъти по-голям от нея. Обсипаното й с кръпки облекло бе различно от предишния път, но стилът си оставаше същия.
— Ти… ти не си ме убила?
— Много си наблюдателен — тя поклати глава, захапала лулата си. — Не, ти си прекалено глупав, за да откраднеш моите рожби. Били са онези пътници, които спряха в станцията, когато си купувах провизии.
— Взимаш своите… рожби с теб, когато пазаруваш?
Тя се намръщи.
— Жестоко е да ги оставя затворени, не мислиш ли? Проклет глупак. За малко да умреш от треска, знаеш ли?
— Змия ли ме беше ухапала?
— Не! Беше почти обесен.
Разтърках врата си.
— Помня.
— Плюс това си бил малтретиран от далеч по-зли същества от моите рожби. Никога не съм виждала толкова пребит човек. Хората са безмилостни създания, не мислиш ли? Хенри! Слез оттам!
Проследих погледа на строгото й лице и той ме отведе в ъгъла на кревата ми, където една гърмяща змия бе тръгнала нагоре по юргана. Като добре възпитано куче, подчиняващо се на своя господар, „Хенри“ слезе от ръба и се присъедини към другите си братя и сестри на пода.
Докоснах челото си. Главата ми щеше да се пръсне.
— Кой… кой ден сме днес?
Тя изсумтя и продължи да се люлее.
— Синко, времето отдавна загуби смисъл за мен.
— Добре, ами от колко време съм тук?
— Няколко дни. По-малко от седмица — внезапно тя се намръщи. — Какво гледаш?
— Не разбирам?
— Гледаше сините ми шишета. Мислеше да ги откраднеш. Не се опитвай да отричаш. Такава друга колекция не можеш да намериш никъде, освен в Лондон, Англия.
— Сигурен съм. Нямам намерение да крада колекцията ти от сини шишета.
— Пробвай, ако искаш… рожбите ми ще те изпохапят до смърт, разбира се, ако настояваш, опитай.
— Не, благодаря.
Тя отново се успокои, люлееше се леко, от лулата й се виеше дим.
— За малко да те обесят, а и да те размажат от бой не е шега работа. Трябва да си почиваш. Ще се оправиш.