Тя дръпна ръката си.
— Чакай, аз не съм глупачка… Искам нещо в замяна.
— Какво? Страхувам се, че няма какво да ти предложа, освен повече пари, ако спечеля…
— Когато спечелиш! Освен това не искам пари, не ми трябват повече пари. В този торба имам двайсет и пет пъти по двайсет и пет хиляди.
— Страхувам се, че нямам нищо…
Очите й бяха ясни и блестящи на сбръчканото лице.
— Ти имаш нещо, което малко хора имат. Някой го наричат вълшебство. Други го наричат магия… така е, знам. А вие комарджиите го наричате „късмет“.
— Аз играя според законите на вероятността, госпожо. Не разчитам на късмета.
— Не трябва да разчиташ на него. Но все пак можеш да го призовеш… ако е у теб — очите й се присвиха, докато търсеше думи, за да обясни. — Когато бях малка… аз невинаги съм била стара сбръчкана жена, нали разбираш… животните се привързваха към мен. Не кучета и котки, всеки глупак може да стане приятел с тези домашни глезльовци… не, след мен тръгваха пеперуди и пчели… жаби и змии и така хората смятаха, че съм вълшебница, дори вещица. Аз не си и помислях, че това е магия, просто се отнасях с всички божии твари мило и сърдечно и те ми отговаряха със същото. Разбираш ли, синко?
— Не.
— Не знаех, че не е нормално човек да общува с такива твари, и затова го правех, без да се замислям, ей така. В нас, хората, има скрити най-различни способности. Необикновени способности. Магия. Някои го наричат талант.
— Винаги ме е бивало с картите — признах аз.
— Знам. Ето защо искам да ми направиш онзи номер, който си направил на майка си.
Стреснах се.
— Откъде знаеш за това? Това е нещо много лично…
Може би все пак старицата бе вещица.
— Ти имаше треска, синко. Бълнуваше в съня си. Аз те слушах — тя вдигна рамене. — Къщата си е моя, ако искам ще слушам. Пък и си ми длъжник!
Въздъхнах. Наистина й бях длъжник — дори и да анулираше подаръка от пари, аз все пак щях да й дължа живота си. Кимнах.
Сега гласът й бе учудващо нежен.
— Защо е толкова лично?
Тогава внезапно започнах да й разказвам. Да й разказвам за неща, които не бях споделял с нито една жива душа — ако приемем, че това дребно същество бе жива душа.
— Майка ми умираше — казах аз. — Исках да й дам нещо преди да ни напусне. Сигурно си мислиш, че този ден е имало някаква магия, или поне малко късмет… но не.
— Майка ти обичаше ли номера с карти?
Усмихнах се леко и кимнах.
— Тя бе прекрасна дама. Крупие, от Начез до Ню Орлеънс нямаше по-добра. Тя и Татко се срещнали на един параход, пътуващ по Мисисипи… имало голяма игра, голяма колкото шампионата в Сейнт Луис. Той спечелил ранчо.
— Цяло ранчо?
— Цяло ранчо… В Тексас. Той и майка ми се преместили там, гой временно оставил покера, а тя рулетката и заедно отгледали много добитък и две момчета.
— Имаш брат?
— Барт. Една година по-малък. Винаги ни е бивало с картите, дори когато бяхме съвсем малки. Татко ни окуражаваше, а мама нямаше нищо против. Харесваше й, когато й показвах трикове с карти — като й кажех „Избери си една карта“, винаги си избираше асо пика.
Дребната старица седеше на стола до мен и внимателно слушаше. Змиите се размърдаха за момент, но тя вдигна ръка и те замръзнаха на местата си, неподвижни като камъни.
— Тя бе толкова болна — продължих аз. — Лежеше в леглото си бледа като платно. За пръв път видях татко да плаче. Тя не плачеше. Извика ни с Барт и погали лицата ни. Исках да направя нещо, за да се почувства по-добре… но не исках да е трик. Не и този път. Така че й казах: „Искаш ли да видиш асо пика, мамо?“ А тя отговор: „Да, момчето ми, искам“. Аз й дадох картите, тя ги разбърка, аз цепих… и не стана. Да, беше пика. Мизерна девятка. Та толкова за магията. За късмета. Повече никога не съм му се доверявал, независимо как го наричаш.
Тя бръкна в някакъв джоб и в ръката й се появи тесте карти.
— Искам да направиш това и за мен — каза тя и кимна към пачката долари в скута си — и тези пари ще бъдат твои.
— Какво да направя за теб?
— Ще цепиш на асо пика! Какво друго?
— Не. Не мога да направя това.
— Защо?
— Когато пораснах разбрах, че асо пика е картата на смъртта. Представяш ли си? Майка ми на смъртно легло, а аз се опитвам да цепя на асо пика…
— Но ти не си успял.
— Не, аз я разочаровах.
— Разочаровал си я и то много пъти, нали така синко? Първо, не си цепил на правилната карта, а освен това се оказва, че от самото начало си избрал неподходяща карта… Нищо не можеш да свършиш както трябва, не е ли така?
Не отговорих.
— Да, този път ще цепиш на асо пика, заради мен. Освен това не означава смърт, това е просто една карта. Но това е картата, на която искам да цепиш…