— Вероятността е 1 към 51.
— Можеш да лъжеш. Видях те как ги пипаш.
— Аз не лъжа.
— Знам. Цепи асото.
— Не — казах сопнато. — Задръж си парите. Шансът е прекалено малък… и не искам отново да се проваля.
Тя щракна с пръсти.
Гърмящите змии като че ли започнаха да се събират около мен. Бях станал център на вниманието, разклатиха опашки и затракаха, като че ли за да оправдаят името си.
— Няма да го направиш… — казах й аз.
— Без да ми мигне окото, ако се ядосам.
А гърмящите змии побесняха.
Преглътнах.
— Може би ще пробвам — казах аз, — щом такова е положението.
Тя отново щракна пръсти и змиите се успокоиха и се върнаха на припек, като тънки вадички вода.
— Виждам, че се вразумяваш — каза тя, стана от стола си и използва пъна като маса, където разбърка картите. Постави пачката банкноти до тестето карти, като че ли това бе залогът.
Всъщност така си и беше.
Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих. Тя бе приковала погледа си на мен — чувствах го — мисля, че дори и проклетите змии ме наблюдаваха. Подухна вятър и окуражително прошепна, ръката ми бе над тестето. Усетих гъдел. Какво ли беше това? Късмет? Магия? Вълшебство?
Но в този миг изчезна.
— Не мога — казах аз. — Не разбираш ли? Това ще бъде все едно отново да я разочаровам…
— Онзи ден те биха и ритаха, нали, синко? Ами, „те“, едни други „те“, но все пак „те“… също ме биха и ритаха като куче и ме оставиха да умра.
— Защо?
— Защото бях дребна. Различна, странна. Те ме биха и ме ритаха, а аз можех само да лежа там и да умра, но нещо вътре в мен ми каза, „Съпротивлявай се“.
— Съпротивлявай се? Та ти си станала отшелница!
Тя кимна и се ухили, захапала лулата си, светнала от гордост.
— Аха, при това най-добрият отшелник на света.
Погледнах тестето. Помислих си за шанса: 1 към 51.
— Аз поех по мой собствен път, синко, и предпочитам да си прекарвам времето с рожбите си, защото те не са като хората: те са прями и честни. Но моят път е различен от твоя път.
— Майка ми…
— Тя те е обичала и се е гордеела с теб, момче, тя е умирала! Пет пари не е давала дали ще цепиш асо пика или не! Била е щастлива, че ти си до нея. Че я обичаш.
— Така е.
— Баща ти гордее ли се с теб?
— Няма да си признае.
— Но дали е така?
— Мисля, че да.
— Значи можеш да си сигурен, че и майка ти се чувства по същия начин. Цепи картите, синко. Цепи ми асо.
Вятърът се усили и аз се съсредоточих. Затворих очи. Дали мога да извикам с волята си асо? Светът изчезна, остана само това тесте, тези петдесет и две карти, кари, купи, спатии, пики…
Цепих картите.
— Вдигни ги — казах аз и кимнах към картите.
Тя направи както й казах, и очите й се разшириха, когато видя картата.
— Черно асо е! — каза тя лукаво.
Обзе ме неистова радост. Отворих очи.
Тя държеше в ръка асо спатия.
— Съвсем близко, синко! Съвсем близко…
— По дяволите — възкликнах аз.
Тя бутна пачката банкноти към мен.
— Парите са си твои, честно и почтено!
— Но… но аз не спечелих…
— Всемогъщи Боже, ти си най-тъпото същество на божията земя… да не говорим колко лесно се предаваш.
Тя взе ръката ми и я постави върху колодата.
— Вдигни горната карта — каза тя.
Направих, както ми каза, оказа се асо пика. Как, по дяволите, знаеше, така и не разбрах. Може би все пак тя бе Госпожа Фортуна.
— Следващият път ще успееш — каза тя. — Просто трябва да опиташ. В теб има магия или, добре, да го наречем късмет. Ще ти дам да си избереш един от най-хубавите ми коне… под сайванта ще намериш купища седла, на разни умрели хора. Мога да ти дам още пари… ако искаш… освен тази банкнота.
И тогава от един джоб малката сбръчкана ръка измъкна моята стодоларова банкнота. Познах я по дупчиците от безопасната игла.
— С тази тук никога не се разделям. Даде ми я един специален човек.
Станах импулсивно, наведох се над пъна, вдигнах я все едно бе малко дете и я целунах по устата. При всички положения на вкус бе по-добре от гозбата й.
Тогава я пуснах на мястото й, а тя пак ми дръпна ухото.
— Ако исках да ме целуват странници, мислиш ли, че щях да стана отшелничка? А ти си доста странен!
Тя се изкикоти на смешката си.
Когато тръгнах, тя все още седеше край огромния път, в скута й се бе свила една гърмяща змия — Хенри? Тя го галеше и не ми помаха за сбогом.
Аз обаче й помахах.
Красавицата от парахода
Петтонната гръмогласна свирка на „Лорън Бел“ пожела сбогом на Сейнт Луис, параходният звънец в кабината на лоцмана иззвъня и двата звука отекнаха из долината на река Мисисипи едновременно за предупреждение и поздрав. За няколко мига свирката и звънецът заглушиха дори униформения духов оркестър, свирещ с пълна сила на долната палуба, точно под великолепно извезаното знаме, което обявяваше: