Тристата места за пътници в безкрайно дългия списък на помощник-капитана бяха запълнени — макар че единствената цел на пътуването бе разходка нагоре по реката, след което параходът щеше да обърне и да тръгне обратно към Сейнт Луис. С изключение на шепата професионални играчи и глупави и богати мераклии, въобразяващи си, че са покер-специалисти — участници в това голямо състезание — пътниците бяха просто зрители. Тук човек можеше да срещне какви ли не хора — от английски лордове до епископи, от проспериращи фермери до не по-малко проспериращи политици. И трябваше да слуша езици почти от всяка европейска държава.
Добре облечено множество, макар че трудно някой би могъл да се сравни с един хубавец с вратовръзка, жилетка в черно и червено, черен фрак, светлокафяви панталони, скъпи кожени обувки и (разбира се) бяла копринена риза с пластрон, направо от Париж, Франция — красива и просторна.
Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам името му.
Подпрян на перилото, се наслаждавах на хубавата пура и на отблясъците на слънцето във водите на Мисисипи. Видях една-две познати физиономии в тълпата, една от които изискваше особено внимание. Точно върху това разсъждавах, когато чух познат, чуруликащ, оу-така-ли южняшки акцент, който принадлежеше на някаква млада дама.
— Нима е възможно?
Обърнах се, опрях гръб в парапета и се усмихнах.
— Възможно е и още как. Здравей, Анабел.
Носеше същия пътнически костюм с цвят на долари, и като се има предвид това, което тя — по-скоро ние — бяхме преживяли, не изглеждаше по-зле отпреди. Най-малко тя. Красавица.
Хвърли се в прегръдките ми.
— О, Брет… сънувах този миг, молех се за него… мой единствени истински герой… жив!
— Да — казах аз, — но не благодарение на теб.
Освободих се от ръцете й.
— Нима казах нещо, което те обиди?
Извърнах се и погледнах пак към реката. Сейнт Луис чезнеше в далечината, а зеленината и по двата бряга бе успокоителна за очите.
— Мисис Брансфърд, ще ми се да си мисля, че разбирам от шега не по-малко от всеки друг, но да откраднат спестяванията ми преди да тръгна с диваците да посрещна там смъртта си? Тук моето чувство за хумор се изчерпва.
Тя бе близо до мен. Докосна крайчеца на дантеления ми ръкавел.
— Изглежда си се измъкнал невредим… дори са ти останали две ръце да играеш покер.
— И за какво са ми като нямам пари да залагам.
Нежните й пръсти притиснаха гърдите й.
— Да не искаш да кажеш, че някой те е обрал? Колко ужасно! Ти нали не подозираш… ох, просто не мога да го кажа.
Почти бях забравил как можеше да пърха с дългите си мигли.
— Не те подозирам — казах аз.
— Това е такова облекчение.
— Сигурен съм.
Тук тя се обиди.
— Брет — каза тя с треперлив глас, южняшкият й акцент бе в пълната си сила, — ако някога си вярвал на нещо, което съм ти казала, повярвай ми… аз не съм ти взела парите.
— Никога!
В големите й очи просветна надежда.
— Никога не си помислял, че аз съм ти взела парите?
— Никога не съм вярвал на нещо, което си ми казвала.
Тя премигна веднъж.
— О, не. Не съм ги взела… не и тогава. Не и когато така благородно тръгна с онези диваци.
— Направила си го по-рано.
Очите й се взряха в мен, после се притвориха, тя сви рамене и кимна.
— Мислех си, че си решил да тръгнеш без мен и да ме оставиш с Кошър, пленниците и онези заселници.
— Ами така си беше. Само че не виждам това с какво оправдава кражбата ти?
Виновният й поглед бе почти убедителен.
— С нищо и наистина се чувствам отвратително.
— Не толкова „отвратително“, че да предложиш да ми върнеш парите?
— Вече не са мои. Де да можех… те са изгубени…
Намръщих се.
— Защо пък изгубени?
— Комодора, тази чаровна змия…
— Моля те, не ми напомняй за змии. И така. Какво Комодора?
Тя се усмихна печално.
— Дадох му моите двайсет и две хиляди…
— Твоите двайсет и две хиляди?
— Нашите двайсет и две хиляди… ние сме съдружници, не забравяй? Дадох му ги, макар че не ми достигаха три хиляди с надеждата, че ще мога да намеря остатъка.
— Значи не си успяла. Поискай си ги обратно.
— Той се съгласи да ми запази място в турнира и да разреши на жена да участва, само при условие, че ако не успея да събера пълната сума, това, което съм внесла не подлежи на връщане.
— Подло копеле. Предполагам, накара те да подпишеш декларация?