Още един вик, отново силен плясък. Чиповете на измамника бяха разпределени между нас и отново се върнахме към играта.
Джобният ми часовник показваше, че скоро щеше да бъде четири сутринта и аз не бях единственият, който бе на границата на изтощението. Хората съвсем открито разтриваха ръцете си, очите си, изтягаха крайниците си и това нямаше нищо общо с измама — просто се опитваха да останат поне будни, ако не бодри.
След прилива на сили Анабел добре се справяше и здраво печелеше. Но Комодора и дори Ангела също добре печелеха. Единственият човек с повече чипове и на двете маси от тези тримата бях аз.
Нашето издръжливо крупие бе започнало да отпада.
Стенният часовник удари четири и той само това чакаше.
— Почивка — той стана и хвърли колодата на масата. — Всеки, който не е обратно на масата след половин час, е вън от играта.
Колективните въздишки на облекчение, които последваха, можеха да движат колелото на парахода поне пет минути.
Представям си, ако някой минеше край вратата на каютата ми — и ме бе чул как стена от удоволствие, да оставим непрекъснатото скърцане на пружини, — какво би си помислил. И щеше да сбърка.
— Много си добра — казах на Анабел. — Не спирай, моля те. Ще умра, ако спреш?
— Колко струвам?
— Петстотин. Не — хиляда!
Бях легнал по корем на леглото, а Анабел запретнала рокля, ме бе възседнала през кръста и с нежните си изкусни пръсти масажираше схванатите мускули на гърба, рамената и врата ми.
Тя спря, стана, потупа ме по задника и каза:
— Сега е мой ред.
Все още заровил глава във възглавницата, с глас приглушен, но все пак доловим, казах:
— Две хиляди в чипове, ако продължиш.
— Не става — каза тя. — Чипове си имам достатъчно. Сега повече се нуждая от масаж…
Станах от леглото, тя се хвърли на моето място, а аз седнах на ръба на леглото и започнах да масажирам гърба й, който бе учудващо мускулест.
— По дяволите — измърморих аз — ти си в по-добра форма от мен.
— И знаеш ли как го постигнах? Като перях дрехите на такъв невероятно привлекателен… ох!
— Съжалявам.
Настоятелно почукване разтърси дървената врата на малката каюта.
— Отворено е — казах аз.
Кош влезе, като държеше шапката си в ръка. Като видя как разтривам гърба на Анабел, вдигна вежди, но само за миг. Изглеждаше разтревожен.
— Започнах да се поуморявам — каза той — и реших да се поразтъпча…
— Ти! — възкликнах аз. — Легендата на Дивия запад, уморен? Просто да не повярва човек.
— Слушай — погледът и гласът му бяха напрегнати и угрижени. — Бях се облегнал на перилата да взема глътка въздух и подочух какво си говорят онези негодници… а те са именно негодници.
Изправих се на крака.
— Какво имаш предвид?
— Онзи едър грубиян, когото наричат Ангела, и крупието на твоята маса… Бяха допрели глави и заговорничеха нещо, споменаха твоето име.
— Какво точно чу?
Кош поклати ядосано глава.
— Никакви подробности. Но едно нещо чух ясно: Ангела каза на крупието, че ти не трябва да спечелиш… на всяка цена.
Анабел се бе изправила до мен и докосна ръката ми.
— Добре ли си, Брет?
Кимнах.
— Благодаря ти, Кош.
Той кимна.
— Какво смяташ да правиш?
Погледите им бяха приковани в мен.
— Да подремна набързо — казах аз. — Ако някой ще ме мами, поне да съм си отпочинал.
Анабел хвана ръката на Кошър.
— Ще ме придружиш ли до стаята ми, шериф Кошър? И аз бих искала да се поосвежа. Брет? Искаш ли да почукам на вратата ти, като минавам, ако случайно си заспал?
— Много ще съм ти благодарен.
Усмивката й бе прекрасна и клепките й затрепкаха.
— Не че има кой знае какво значение, ако тези мръсници ти скроят номер. В края на краищата аз съм тази, която ще спечели това състезание… няма защо грижи да загрозяват красивото ти чело!
И те си тръгнаха.
Не спах, просто лежах и подреждах мислите в главата си. Слушах плисъка на водата, блъсъка от параходното колело точно зад моята каюта. От време на време поглеждах джобния си часовник.
В четири и двайсет някой почука силно на вратата ми.
— Брет? — дочух гласа на Анабел. Шерифът и аз се връщаме в големия салон… ще дойдеш ли с нас?
— Не, благодаря — отговорих аз и поседнах на ръба на леглото. — Ще се видим след няколко минути…
— Както искаш — каза тя.
Наплисках си лицето с вода от миниатюрния умивалник (в малката каюта имаше едва място да се обърнеш) и тогава ми се стори, че чух някой пред вратата ми. Не почукване, но като че ли нещо се удари в нея.
Отидох до вратата.