А може би точно така бе станало.
Аз бях пред всички — чиповете ми старателно подредени на купчинки, но приятелчето ми Ангела бе по петите ми. Комодора и Тика също се държаха, а Анабел, Въпреки бодростта си, отиваше на зле. Чиповете на Пелтека също бързо се топяха.
След няколко раздавания купчината чипове на Анабел се бе смалила повече от ризата, която тя бе така мила да ми изпере.
При следващото раздаване останахме само ние двамата, Анабел и аз, и бе неин ред да залага. Тя размисляше над картите си, спокойна, уверена, съсредоточена, без да разкрива каквото и да е.
После, като тръсна очарователно глава, което разклати русите й къдри, тя каза на отегченото крупие.
— Мога ли да заложа всичко, което имам?
Той кимна, отегчението бе бремето на живота му.
— Ами тогава защо пък да не го направя? — тя избута чиповете си към центъра на масата.
— Колко е това? — попитах аз.
— Пет хиляди, мистър Мавърик — отговори тя, изражението й бе безизразно като на бебе.
Гордеех се с нея. Напълно се контролираше. Само че имаше едно нещо, което не й бях казал.
— Трябва да съм пълен глупак, за да се усъмня в подобна увереност.
Тя само ме погледна. Дяволите да ме вземат, ако не съм направил от нея страхотен играч на покер, помислих си аз.
Както и да е, няколко секунди я оставих да си мисли, че ще се откажа, ей така от заядливост и тогава казах:
— Ами май тази сутрин ми се ще да съм пълен глупак… плащам.
Отброих пет хиляди в чипове и ги бутнах към пода.
— Единственото, което трябва да направиш — казах аз, като показах ръката си — е де биеш две десятки и две тройки.
Тя се намръщи и хвърли картите си.
— Копеле!
Вдигнах рамене и се наведох напред, за да прибера пода.
— С това аз излизам от играта — каза тя и стана.
Другите мъже на масата също станаха, кимнаха й любезно и измърмориха:
— Удоволствие бе да играем с вас — или нещо подобно. А аз, аз бях твърде зает да броя и подреждам чиповете, които току-що бях спечелил от нея.
Тя заобиколи и прошепна дрезгаво в ухото ми.
— Мръсно копеле, ти ме извади от играта!
— Ти блъфираше.
— Цяла нощ не се издадох нито веднъж! Нито си докосвах палеца с кутрето, нито почуквах зъбите си…
Аз държах купчинка червени чипове и ги броях.
— Има още нещо, третият начин, по който се издаваш.
— Трети!
— Винаги тръсваш глава и вирваш брадичка преди да блъфираш. Адски е сладко.
— Ти не ми каза за това!
— Както Татко обичаше да казва: „Никога не показвай последната си карта, освен ако някой глупак не плати за да я види.“
— Така да е — изсъска тя — в ада да гориш дано, мистър Брет Мавърик!
Тя стана, тръсна красивите си къдрици, вирна брадичка и аз не мисля, че блъфираше.
— Просто трябва да се престоря, че парите, които загубих, принадлежат на някой друг…
Като си пое дълбоко дъх, тя възвърна величието си, увереността, самоконтрола и очарователно се усмихна.
— Благодаря ви за изключително приятната вечер, Комодоре — каза тя и се присъедини към Кош на близката празна маса. Повечето от погледите на масата бяха приковани в нея, когато тя се обърна, нали си беше хубавица.
Но видях как Ангела и сипаничавото крупие си размениха погледи, при това много красноречиви.
Кошър вероятно също ги бе забелязал, но аз бях съвсем сигурен, че Ангела и крупието смятаха, че са минали незабелязани.
Кошър се изправи и започна бавно да обикаля масата, очите му оглеждаха всички, включително и крупието, който изглеждаше в обичайното си отегчено, незаинтересовано състояние, просто си вършеше работата, като небрежно разместваше картите за следващото раздаване дроу-покер.
Не бях сигурен дали Кошър вижда това, което аз виждах, а крупието вероятно не знаеше колко внимателно го наблюдавам, тъй като бях твърде зает да подреждам и преподреждам чиповете си.
Но аз го наблюдавах и той наистина бе блестящ техник. Цяла нощ бе раздавал нормално — макар аз да го следях от първата ръка, защото имаше меки женствени ръце и лепкави пръсти на фокусник.
И, ей богу, беше добър. Изисква се ловкост и изкусност, за да караш картите да правят каквото поискаш, а и здрави нерви да го правиш пред зорките погледи на професионални комарджии. Наистина бяхме уморени и очите ни все повече се замъгляваха, но не бе лесно човек да ни излъже, нашата гилдия.
Докато раздаваше картите, той понякога ги даваше отгоре, понякога отдолу, понякога втората или третата, а понякога от средата на колодата, което (както Татко казва) е „по-трудно, отколкото слепец да обуздае див мустанг.“