— Бедните невежи глупаци — каза той — да си мислят, че един герой от евтини романи е истински човек.
— Много хора четат разказите на Нед Бънтлайн за шериф Зейн Кошър, Татко, а на корицата пише „всички събития и герои са истински“.
— Най-добрият начин да пробуташ лъжа е да й сложиш етикет „истина“.
— Това трябва да го запомня.
— Знаеш ли, Брет — каза той, — щях почти да припадна, когато даде на онзи негодник Ангела да цепи картите, след като така се бях измъчил да сложа асото пика отгоре на колодата.
— Може би имам тайни способности и мога сам да си доставя асо без твоята помощ — рекох аз. — Може би съм благословен, или пък просто късметлия.
— Или може би след като той ги цепи, ти просто върна тестето, както си беше.
Аз също пушех пурета. Издухах нагоре кръгче дим и се ухилих.
— Може би.
Щракването на запънат пистолет проехтя познато и все така зловещо.
Никой от нас не се обърна. Нямаше защо. Дори не бяхме чули да се отваря вратата. Тя наистина бе добра — трябва да й се признае.
Без дори да поздрави, Анабел — облечена в зеления си като долар пътнически костюм — насочи малкия си пистолет към нас, докато с другата ръка премести дрехите, обувките и пистолетите ни по-далеч от ваните.
После хвана с прекрасната си ръчичка дръжката на чантата.
— На рецепцията ще намерите един чуден подарък — каза тя мило, южняшкия й акцент чуруликаше с пълна сила.
— И какво представлява той?
— Чисто нова копринена риза… внос от Париж, Франция. Компенсация за онази, дето развалих.
Татко изглеждаше искрено трогнат.
— Много мило, Анабел. Това наистина е мило от твоя страна.
— Хей — казах аз, — не бъди толкова любезен. Тя ни ограбва.
— Как е истинското ти име? — попита го тя. — Някак не мога да те наричам „Татко“.
— Дори и ако някога имаш нещастието да се омъжиш за този разбойник — каза Татко, — ще ти бъда много благодарен, ако не ми оказваш честта да ме наричаш с това прозвище. Казвам се Бурегард, скъпа… но близките ми приятели ме наричат „Бу“.
Тя се усмихна криво и поклати глава. Вързаните отзад с панделка руси къдрици заблещукаха.
— Забележително семейство сте — призна тя.
— Как се сети? — попитах я аз.
Тя се усмихна хитро.
— Вярвай повече на ученичката си! И вие си имате някои неща, с които се издавате. И двамата сте един ръст, еднакво сложени, очите и на двамата са ви като мъниста…
Татко седна във ваната си.
— Възразявам срещу подобно определение.
— … целувате се еднакво…
— Какво каза? — измърморих аз.
— … служите си с пистолетите по един и същ начин… и двамата пеете едни и същи погрешни думи на „Смайваща благодат“. Текстът е „сляп, но сега съм свободен“, а не „бях пленник“, глупаци такива.
Татко бе озадачен.
— Сигурна ли си в това, скъпа?
— Абсолютно сигурна — тя надникна първо в неговата вана, после в моята. — И, разбира се, има разни други физически особености, които също споделяте… но защо не оставим този разговор?
И като държеше нашата чанта в красивата си ръчичка, тя ни изпрати въздушна целувка — дали бе предназначена за Татко или за мен, или за двама ни, не мога да кажа, макар да бях сигурен, че мненията ни няма да съвпаднат по този въпрос — тя наистина ни остави.
Щракването на затварящата се врата бе далеч по-малко зловещо от всички тези запънати пистолети.
Татко се изтегна във ваната и дръпна от пурата си.
— Май не си особено разстроен, татко?
— Няма да е трудно да проследим красива жена като нея. Чудя се кого ли от нас е проследила дотук?
Свих рамене.
— Кой знае? Това бе последната й карта и тя не ни я показа.
Татко се усмихваше, потънал в блянове.
— Знаеш ли, синко, ако някой трябваше да ни ограби, радвам се, че това бе моята малка Ани.
Изправих се рязко и малко вода се изля от ваната.
— Твоята малка коя? Твоята малка какво? Не мислиш ли, че си малко старичък за момиче на нейната възраст?
— Тя е жена, синко.
— Така да е, самата мисъл за теб и нея… и казвам това, имайки предвид, разбира се, че ти си ме отгледал и възпитал и питая към теб дълбоко уважение…
— Разбира се.
— Ме отвращава.
Той се изкикоти.
— Синко… никога ли не съм ти казвал, че завистта е една от характерните черти на младостта, които не си заслужава да се култивират?
— Да, прав си. Ревнувам — казах аз, сега вече наистина малко ядосан. — Какво значение има някаква малка разлика във възрастта? В края на краищата, когато тя е на сто, ти ще си само на сто тридесет и пет.