— Няколко думи, приятели, преди да си легнем да спим — заговори Ситка Чарли, след като бяха погълнали лакомо оскъдните си дажби безквасен хляб. Той говореше на индианците на матерния им език, понеже вече беше споделил намерението си с белите. — Няколко думи, приятели, за личното ви добро, които може би ще ви помогнат да останете живи. Чуйте закона и този, който го наруши, сам ще навлече смъртта си. Ние преминахме Планините на мълчанието и сега пътуваме по горното течение на река Стюърт. Може би след едно спане, може би след няколко, може би след много нощувки, но ще дойде ден, когато ще стигнем до хората от Юкон, които имат много храна. Добре ще е да спазваме закона. Днес Ка Чукте и Гоухий, на които заповядах да проправят пъртината, забравиха, че са мъже, и побягнаха като уплашени деца. Вярно е, че те забравиха; ще го забравим и ние. Но нека го помнят отсега нататък. Случи ли се да го забравят… — Ситка Чарли небрежно и мрачно докосна пушката си. — Утре те ще носят брашното и ще внимават белият човек Джо да не ляга в снега. Аз съм премерил колко чаши брашно има; ако вечерта липсва дори половин шепа… Разбирате ли? Днес и други бяха забравили. Еленска глава и Три лакерди оставиха белия човек Джо да лежи на снега. Да не забравят занапред! Щом се развидели, те ще потеглят и ще проправят пъртината. Вие чухте закона. Внимавайте да не го нарушите!
Ситка Чарли разбра, че не е по силите му да запази веригата неразкъсана. От Еленска глава и Три лакерди, които проправяха пъртината напред, до Чукте Гоухий и Джо тя се беше проточила на повече от цяла миля. Всеки креташе, падаше или почиваше, както му дойдеше. Върволицата се движеше напред с неравномерни прекъсвания. Всеки напрягаше сетните остатъци от силите си и залиташе напред, докато те не се изчерпваха, но по някакъв чудотворен начин винаги се намираше още някакъв сетен остатък. Всеки път, когато някой се препънеше, той падаше с твърдото убеждение, че няма вече да се вдигне, но въпреки това се вдигаше и пак падаше, и пак се вдигаше. Плътта не издържаше, .волята се налагаше, но всяка победа представляваше трагедия. Индианецът със замръзналия крак вече не вървеше прав, а пълзеше на четири крака. Той рядко си почиваше, понеже знаеше какво наказание налага за това студът. Дори и устните на госпожа Епингуел най-сетне бяха замръзнали в неподвижна усмивка, а очите й гледаха, но не виждаха. Тя често спираше, притискаше облечената си с ръкавица ръка към сърцето, задъхана и зашеметена.
Джо, белият мъж, беше прекрачил границата на страданието. Той вече не се молеше да го оставят, не призоваваше смъртта, не усещаше нищо и беше щастлив в унеса на бълнуването. А Чутке и Гоухлй го влачеха грубо и го обсипваха с безбройни яростни погледи и юмруци. За тях това бе върхът на несправедливостта. Сърцата им горяха от омраза и се свиваха от страх. Защо да хабят силите си заради неговото безсилие? Да ги хабят, означаваше смърт, да не ги хабят. . . но те си спомняха за закона на Сипка Чарли и за пушката.
Колкото повече се здрачаваше, толкова по-често падаше Джо, а да го вдигнат бе толкова трудно, че те изоставаха все по-назад и по-назад. Тримата се просваха в снега — толкова изнемощели бяха индианците. А на гърба си те носеха живота, и силата, и топлината. В чувалите с брашно се криеше единствената възможност да останат живи. Не можеха да не мислят за това и нямаше нищо чудно в туй, което се случи. Бяха паднали край останали от лятото, заприщили реката трупи, където хиляда кубика гориво чакаше само една клечка кибрит. Наблизо имаше дупка в леда. Ка Чукте погледна дървата и водата, същото направи и Гоухий, след това погледите им се срещнаха. И двамата не изрекоха нито дума. Гоухий накладе огън, Ка Чукте напълни тенекиено канче с вода и я сгря; Джо бръщолевеше за разни неща в друга страна на език, който не разбираха. Те забъркаха рядка кашица от брашно и гореща вода и изпиха по много чаши. На Джо не предложиха, но той не им се разсърди. Той не се сърдеше на нищо, дори и на мокасините си, които се пърлеха и пушеха сред жарта.