Сега, като ловджийска хрътка, надушила следа, той заоглежда стените, залази на четири крака да провери ъглите, обходи масите и камината, пердетата, завесите и пияния шкаф в ъгъла, за да намери някакъв видим знак, и все още не можеше да повярва, че тя е тук наоколо, до него, пред него, зад него, над него и го задиря, и го зове тъй настойчиво, че най-тънките сетива усетиха този зов, да не говорим за съзнанието. Още веднъж той отговори на глас: „Да, мила!“ и се обърна, но широко отворените му очи срещнаха пустота, защото още не можеше да различи в мириса на резедата очертания, цвят, любовна ласка, протегнати ръце. О, господи! Откъде този мирис и откога миризмите имат гласове? И той продължи да търси.
Завираше се в ъглите и теснините, където намираше тапи и цигари, които отминаваше с пренебрежение. Но под една постелка намери полуизпушена цигара, която размаза с пета, като изруга злобно и грубо. Цялата стая премина сякаш през сито. Той прочете тъжни и позорни редове за мнозина от наемателите скитници, но не намери и следа от тази, която търсеше, която може би е живяла тук, и чийто дух изглежда витаеше в стаята.
Тогава се сети за хазяйката. Излетя от стаята с духовете и се спря чак долу пред вратата, под която прозираше ивица светлина. Почука и се появи хазяйката. Той се опита да скрие възбудата си, доколкото е възможно.
— Моля ви, мадам — каза той, — обяснете ми кой живееше в моята стая преди мене.
— Добре, господине, ще ви кажа още веднъж: Спраулс и Муни. Мис Брета Спраулс й викаха в театъра, а иначе тя си беше госпожа Муни. При мене живеят само порядъчни хора, това го знае всеки. Брачното им свидетелство висеше в рамка на стената над…
— А що за жена беше тази Спраулс, искам да кажа, как изглеждаше?
— Ами чернокоса, дребничка, пълна, със смешно лице. Те напуснаха миналия вторник.
— А преди тях?
— Преди тях живееше един самотен господин, работеше нещо в превоза. Остана да ми дължи за една седмица. Преди него беше госпожа Краудърс с две дечица, тя живя четири месеца, а преди нея беше господин Доил, възрастен човек, за него платиха синовете му. Той държа стаята шест месеца. Ето ви цяла година, сър, а преди това не помня.
Той й благодари и се повлече към стаята си. Тя беше мъртва. Това, което й вдъхваше живот, вече го нямаше. Мирисът на резеда беше изчезнал. Сега отново се носеше плесенясал дъх на подземие и на вехти мебели.
Изгубената надежда му отне и сетните сили. Той седна и се вторачи в жълтото съскащо пламъче на газа. След малко се приближи до кревата и започна да разкъсва на ленти чаршафите. С върха на ножчето си ги натъпка плътно около прозорците и вратата. Когато всичко беше готово, угаси лампата, пусна докрай газа и се просна благодарно на кревата.
Тази вечер беше ред на госпожа Маккул да иде за бира. След като я донесе, тя седна с госпожа Пърди в едно от онези сутеренни убежища, където хазяйките си споделят едно-друго и червеят рядко умира.
— Днеска дадох стаята на третия етаж откъм двора — каза госпожа Пърди над калпака пяна. — Взе я един млад човек. Преди два часа легна да спи.
— Какво говориш?! — възхити се искрено госпожа Маккул. — Та това е чудо на чудесата, да дадеш такава стая. Ама ти каза ли му?
— Че за какво ти е мебелирана стая, ако не за даване под наем? — отвърна госпожа Пърди с най-рунтавите си нотки. — Нищо не му казах, госпожа Маккул.
— И добре си сторила, госпожа. От какво ще живеем, ако не даваме стаи? Ама и тебе си те бива. Има хора, дето никога няма да наемат стая, ако им кажеш, че в нея се е самоубил човек, и то в леглото.
— Както казваш, трябва да се живее някак — отбеляза госпожа Пърди.
— Така си е, трябва да се живее. Днеска става точно една седмица, откак ти помогнах да измиеме покойната. Пък колко хубавинка беше, защо й е трябвало да се трови с газ, и какво мило личице имаше, госпожа.
— Права си, хубавичка беше — съгласи се госпожа Пърди, но не безусловно, — само тази бенка от лявата страна на челото. Я си налей още една чаша, госпожа.