— Това означава… — Гласът на Цири изведнъж се пречупи. — Това означава, че няма да си тръгна оттук. Нали?
— Никой не може да избяга от предопределението си.
Всички обърнаха глави, когато чуха този глас. Тих, но звучен, твърд и решителен. Глас, изискващ послушание, нетърпящ възражения. Браен се поклони. Гералт падна на коляно.
— Госпожо Еитне…
Повелителката на Брокилон беше облечена с широка лека светлозелена рокля. Както повечето дриади, тя също беше ниска и слаба, но гордо вдигнатата глава, сериозните, остри черти на лицето и решителната уста я караха да изглежда по-висока и могъща. Косите и очите й бяха с цвят на разтопено сребро.
Тя влезе в колибата, придружена от две млади дриади, въоръжени с лъкове. Кимна безмълвно на Браен и тя веднага хвана Цири за ръката и я поведе към изхода, навела ниско глава. Цири крачеше напрегнато и непохватно, бледа, онемяла. Когато преминаваше покрай Еитне, среброкосата дриада я хвана бързо за брадичката, вдигна главата й и дълго я гледа в очите. Гералт видя, че Цири трепери.
— Иди — каза най-накрая Еитне. — Иди, дете. Не се бой. Вече не можеш да промениш своето предопределение. Ти си в Брокилон.
Цири тръгна послушно след Браен. На изхода се обърна. Вещерът видя, че устните й треперят, а в зелените й очи блестят сълзи. Но не каза нито дума, остана на колене, със сведена глава.
— Стани, Гвинблейд. Приветствам те.
— Приветствам те, Еитне, владетелко на Брокилон.
— Отново имам удоволствието да те приема в своята Гора. Макар и да се появяваш тук без моето съгласие и знание. Рисковано е да се влиза в Брокилон без моето съгласие, Бели вълко. Дори и за теб.
— Дойдох с послание.
— Ах… — леко се усмихна дриадата. — Ето откъде идва смелостта ти, която не бих искала да нарека с друга, не толкова приятна дума. Гералт, неприкосновеността на посланиците е обичай, приет сред хората. Аз не го признавам. Не признавам нищо човешко. Всичко човешко ми е чуждо. Тук е Брокилон.
— Еитне…
— Мълчи — прекъсна го тя, без да повишава глас. — Наредих да те пуснат. Ще излезеш от Брокилон жив. Не защото си посланик. По други причини.
— Не те ли интересува чий посланик съм? Откъде идвам, от чие име?
— Честно казано, не. Тук е Брокилон. Ти идваш отвън, от света, с който нямам нищо общо. Защо да губя време за изслушване на посланици? Какво ме интересуват каквито и да било предложения или ултиматуми, измислени от онези, които чувстват и разсъждават различно от мен? Какво ме интересува какво мисли крал Вензлав?
Гералт поклати глава изумено.
— Откъде знаеш, че ме изпраща Вензлав?
— Това е ясно — усмихна се дриадата. — Екехард е прекалено глупав. Ервил и Вираксас прекалено силно ме мразят. Брокилон не граничи с други владения.
— Знаеш много за онова, което се случва извън Брокилон, Еитне.
— Аз по принцип знам много, Бели вълко. Това е привилегия на моята възраст. Сега, ако разрешиш, бих искала да приключа една работа. Този мъж с вид на мечок — тя престана да се усмихва и премести поглед върху Фрейксенет — приятел ли ти е?
— Познати сме. Някога развалих направената му магия.
— Проблемът е там — каза студено Еитне, — че не знам какво да правя с него. Не мога да заповядам да го убият ей така. Позволих му да оздравее, но той представлява заплаха. Не прилича на фанатик. Значи е ловец на скалпове. Знам, че Ервил плаща за всеки скалп на дриада. Не помня колко. Впрочем цената нараства с обезценяването на парите.
— Грешиш. Той не е ловец на скалпове.
— Защо тогава е влязъл в Брокилон?
— За да търси момиченцето, което са му заповядали да наглежда. Рискувал е живота си, за да я намери.
— Много глупаво от негова страна — подхвърли студено Еитне. — Даже е трудно да се нарече риск. Отишъл е на сигурна смърт и е жив само благодарение на конското си здраве и издръжливост. Що се отнася до детето, то е оцеляло по случайност. Моите момичета не са стреляли по нея, защото са решили, че е пук или леприкон.
Тя погледна пак към Фрейксенет и на Гералт му се стори, че устните й се поотпуснаха.
— Е, добре. Да отбележим по някакъв начин този ден.
Тя се приближи до леглото от клони заедно със съпровождащите я дриади. Фрейксенет пребледня и се сви, макар и да не започна да изглежда по-дребен.
Еитне дълго го гледа, леко присвила очи.
— Имаш ли деца? — попита тя най-накрая. — На теб говоря, дръвнико!
— Ъ?
— Мисля, че се изразих ясно.
— Аз не съм… — Фрейксенет се запъна и се изкашля. — Не съм женен.
— Не ме интересува семейният ти живот. Искам да знам способни ли са на нещо тлъстите ти хълбоци. О, Велика дево! Забременил ли си поне една жена?
— Ъъъ… Да… Да, госпожо, но…
Еитне махна небрежно с ръка и се обърна към Гералт.
— Той ще остане в Брокилон. До пълното му оздравяване и още известно време след това. После… Нека ходи, където иска.
— Благодаря ти, Еитне — поклони се вещерът. — А… момичето? Какво ще стане с нея?
— Защо питаш? — Дриадата го погледна със студените си сребристи очи. — Много добре знаеш.
— Тя не е обикновено селско момиче. Тя е принцеса.
— Това изобщо не ме впечатлява. Какво значение има?
— Чуй ме…
— Нито дума повече, Гвинблейд.
Той замълча и прехапа устна.
— А моето послание?
— Ще те изслушам — въздъхна дриадата. — Не, не от любопитство. Просто, за да можеш да се върнеш при Вензлав и да си получиш заплащането, което ти е обещал, за да се добереш до мен. Но не сега, сега имам работа. Ще дойдеш довечера в моето Дърво.
Когато тя излезе, Фрейксенет се надигна на лакът, застена, закашля се и се изплю на дланта си.
— За какво говореше тя, Гералт? Защо трябва да оставам тук? И какво имаше предвид, когато говореше за децата? В какво ме забърка, а?
Вещерът седна.
— Ще запазиш главата на раменете си, Фрейксенет — каза той уморено. — Ще станеш един от малцината, измъкнали се живи оттук, поне в последно време. И ще станеш баща на малка дриада. Може би няколко.
— Какво? Ще стана… осеменител?
— Наричай го както искаш. Нямаш много голям избор.
— Разбирам — промърмори баронът и се усмихна сладострастно. — Е, виждал съм пленници, работещи в рудници и прекопаващи канали. От двете злини предпочитам… Само да имам сили. Не са ми останали много…
— Престани да се усмихваш глупаво — намръщи се Гералт. — Много се размечта. Нека да не ти се присънват почести, музика, вино, ветрила и рояк влюбени дриади. Ще бъде една, може би две. И никакво обожание. Ще се отнесат към това изключително делово. Към теб самия — още повече.
— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?
— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.
— Какво имаш предвид?
— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.
— Собствена какво?
— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.
— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?
Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…
— Гералт?
— Какво?
— А принцеса Цирила?
— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.
— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…
— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.
— Значи момичето е загубено.
— За вас — да.