— Както заповядаш, Владетелко на Брокилон — отговори той студено. — Достатъчна е една твоя дума и аз ще престана да те дразня с присъствието си в Дуен Канел.
— Гералт — Еитне обърна глава към него, — не ме разбирай погрешно. Аз те познавам и те уважавам. Знам, че нито веднъж не си навредил нито на дриадите, нито на русалките, силфидите или нимфите, даже напротив, случвало се е да ги защитаваш и да спасяваш живота им. Но това не променя нищо. Разделя ни прекалено много. Принадлежим на различни светове. Не искам и не мога да правя изключения. За никого. Няма да питам дали разбираш, защото знам, че разбираш. Питам одобряваш ли това положение.
— Какво ще промени това?
— Нищо. Просто искам да знам.
— Одобрявам. А Цири? Тя също принадлежи на друг свят.
Цири го погледна изплашено, после премести поглед към дриадата. Еитне се усмихна.
— Не за дълго — каза тя.
— Моля те, Еитне. Размисли.
— Върху какво?
— Дай ми я. Нека да се върне. В света, на който принадлежи.
— Не, Бели вълко. — Дриадата отново мушна гребена в оплетените коси на момичето. — Няма да ти я дам. Ако някой е длъжен да го разбере, това си ти.
— Аз?
— Ти. И до Брокилон пристигат вести от външния свят. Вести за някакъв вещер, който срещу извършени услуги понякога иска да му се отблагодарят със странни клетви. „Ще ми дадеш това, което не очакваш да завариш вкъщи“. „Ще ми дадеш това, което вече имаш, но за което не знаеш“. Да ти звучи познато? Нали от известно време точно по такъв начин се опитвате да направлявате предопределението, търсите момчета, определени от съдбата да ви станат наследници, искате да спасите вида си от изчезване и забрава. От небитието. Защо тогава се учудваш на мен? Аз съм загрижена за съдбата на дриадите. Не е ли справедливо? За всяка убита дриада — по едно ваше момиче.
— Със задържането й ще предизвикаш враждебност и желание за мъст, Еитне. Ще събудиш старата омраза.
— Човешката омраза не е нищо ново за мен. Няма да ти я дам, Гералт. Още повече, че тя е здраво дете. В последно време това не се случва често.
— Не се случва често?
Дриадата го погледна с огромните си сребристи очи.
— Подхвърлят ни болни момиченца. Дифтерит, скарлатина, круп, а в последно време даже шарка. Мислят, че ако нямаме имунитет, епидемията ще ни унищожи или поне ще намали броя ни. Разочаровай ги, Гералт. Ние имаме нещо повече от имунитет. Брокилон се грижи за децата си.
Тя млъкна, наведе се и внимателно среса къдрица от сплетените коси на Цири, като си помогна с другата ръка.
— Мога ли — изкашля се вещерът — да изпълня поръчението, с което ме изпрати крал Вензлав?
— А ще си струва ли изгубеното време? — вдигна глава Еитне. — Защо да се затрудняваш? Аз и без това прекрасно знам какво иска крал Вензлав. За целта не е необходимо да съм пророк. Той иска да му предам Брокилон, вероятно чак до река Вда, която, както е известно, той смята, или му се иска да смята, за естествена граница между Бруге и Верден. В замяна на това той ще пожертва за мен анклав, малко диво ъгълче от гората. И вероятно гарантира с кралската си дума и кралската си опека, че това малко диво ъгълче, това късче от пущинака, ще ми принадлежи навеки, и там никой няма да се осмели да безпокои дриадите. Обещава, че дриадите ще могат да живеят в мир. Така ли е, Гералт? Вензлав иска да сложи край на продължаващата вече два века война за Брокилон. И за да се сложи краят й, дриадите трябва да предадат това, за което се борят и гинат цели двеста години, така ли? Да предадат Брокилон?
Гералт мълчеше. Нямаше какво да добави. Дриадата се усмихна.
— Точно това ли гласи кралското послание, Гвинблейд? А може би то просто казва направо: „Не вири нос, горско чудовище, звяр от пустошта, реликт от миналото, а чуй какво имаме да ти кажем ние, крал Вензлав. А ние искаме кедрите, дъбовете и хикорите, махагоните и златните брези, тисовете за лъкове и боровете за мачти, защото Брокилон ни е под носа, а ние сме принудени да мъкнем дървета от планината. Искаме желязото и медта, които лежат под земята. Искаме златото, което лежи на Краг Ан. Искаме да сечем и режем, да ровим в земята, без да се опасяваме от свистенето на стрели. И, най-важното, искаме накрая да станем крал, на когото му принадлежи всичко в кралството му. Не желаем да търпим в пределите на държавата си нещо като Брокилон — гора, в която не може да се влезе. Такава гора ни дразни и ни докарва безсъние, защото ние сме хора и владеем този свят. Ако пожелаем, можем да допуснем в нашия свят неколцина елфи, дриади или русалки. Стига да не са прекалено нахални. Подчини се на волята ни, Вещице от Брокилон. Или умри!“