— Еитне, ти сама призна, че Вензлав не е глупак или фанатик. Със сигурност знаеш, че е справедлив крал и се стреми към мир. Той се ужасява от проливащата се тук кръв…
— Нека да се държи далече от Брокилон и няма да се пролее нито капка кръв…
— Добре знаеш… — Гералт вдигна глава. — Добре знаеш, че не е така. Убивали са хора при Запалек, на Осма миля, на Совините възвишения. Извън пределите на Брокилон.
— Изброените от теб места — отговори спокойно дриадата — са в Брокилон. Аз не признавам вашите карти и граници.
— Но там гората е изсечена преди сто години!
— Какво означават за Брокилон сто години? Или сто зими?
Гералт замълча.
Дриадата остави гребена и погали Цири по пепелявите коси.
— Съгласи се на предложението на Вензлав, Еитне.
Дриадата го погледна студено.
— Какво ще даде това на нас, децата на Брокилон?
— Възможност да оцелеете. Не, Еитне, не ме прекъсвай. Знам какво искаш да кажеш. Разбирам колко се гордееш с независимостта на Брокилон. Но светът се променя. Нещо приключва. Независимо дали искаш това, или не, човекът завладява света. Оцеляват онези, които хората асимилират. Останалите загиват. Еитне, има гори, където дриадите, русалките и елфите живеят спокойно, в мир с хората. Та ние сме толкова близки. Та хората могат да стават бащи на децата ви. Какво ти дава твоята война? Потенциалните бащи на децата ви гинат от вашите стрели. А резултатът? Колко дриади от Брокилон имат чиста кръв? Колко от тях са отвлечени, приспособени човешки деца? Принудена си да използваш дори Фрейксенет, защото нямаш избор. Нещо не виждам много малки дриади тук, Еитне. Виждам само нея — човешкото дете, уплашено и вцепенено от наркотиците, парализирано от страх…
— Изобщо не ме е страх! — извика изведнъж Цири, превръщайки се за миг отново в малко дяволче. — И не съм вцепенена ни най-малко! Не си го и помисляй! Тук не може да се случи нищо с мен! Нищичко! Не ме е страх! Баба ми казва, че дриадите не са лоши, а баба ми е най-умната баба на света! Баба ми… Баба ми казва, че трябва да има повече гори като тази…
Тя млъкна и наведе глава. Еитне се засмя.
— Дете на Старата кръв — каза тя. — Да, Гералт. Все още се раждат Деца на Старата кръв, за които говорят пророчествата. А ти твърдиш, че нещо приключва… Съмняваш се, че ще оцелеем…
— Момичето е трябвало да се ожени за Кистрин от Верден — прекъсна я Гералт. — Жалко, че няма да се получи. Кистрин някой ден ще наследи трона след Ервил и под влиянието на жена с такива възгледи вероятно би прекратил нападенията над Брокилон?
— Не го ща твоя Кистрин! — тихо извика момичето и в зелените му очи проблесна нещо. — Нека твоят Кистрин си намери красив и глупав материал! Аз не съм никакъв материал! И няма да бъда никаква принцеса!
— Тихо, Дете на Старата кръв. — Дриадата притисна Цири към себе си. — Не викай. Разбира се, че няма да станеш принцеса…
— Разбира се — вметна кисело вещерът. — Ние с теб, Еитне, отлично знаем каква ще бъде тя. Виждам, че вече е решено. Какъв отговор да предам на Вензлав, Владетелко на Брокилон?
— Никакъв.
— Какво означава „никакъв“?
— Никакъв. Той ще разбере. Отдавна, много отдавна, когато Вензлав още не го е имало на света, към Брокилон са се приближавали херолди, свирели са рогове и тръби, проблясвали са доспехи, веели са се знамена. „Предай се, Брокилон — викали херолдите. — Крал Козизъб, владетел на Плешивата планина и Мократа ливада, иска да се предадеш, Брокилон!“ А отговорът на Брокилон винаги е бил един и същ. Когато напускаш гората ми, Гвинблейд, обърни се и послушай. В шума на листата ще чуеш отговора на Брокилон. Предай го на Вензлав и добави, че няма да има друг, докато стоят дъбовете в Дуен Канел. Докато тук расте поне едно дърво и живее поне една дриада.
Гералт мълчеше.
— Казваш, че нещо приключва — продължи бавно Еитне. — Не е вярно. Има неща, които никога не приключват. Говориш за оцеляване? Аз се боря за оцеляване. Брокилон е жив благодарение на моята борба, защото дърветата живеят повече от хората, само трябва да бъдат защитавани от вашите брадви. Ти ми говориш за крале и принцове. Кои са те? Тези, които аз познавам, са бели скелети в некрополите на Краг Ан, там, в дълбините на гората. В мраморни ковчези, върху късове златен метал и блестящи скъпоценни камъни. А Брокилон е жив, дърветата шумят над руините на дворците, корените разкъсват мрамора. Брокилон е жив. Помни ли твоят Вензлав кои са били тези крале? Помниш ли ги ти, Гвинблейд? Ако не, как можеш да твърдиш, че нещо приключва? Откъде знаеш кому е предопределена гибел и кому — вечност? Какво ти дава право да говориш за предопределението? Знаеш ли какво е това предопределение?