— Бели вълко — каза Еитне и прегърна прегърбените рамене на момичето. — Непременно ли трябваше да чакаш тя да те помоли? Да те помоли да останеш с нея до края? Защо я изоставяш в такъв момент? Оставяш я сама? Къде смяташ да избягаш, Гвинблейд? И от какво?
Цири наведе главата си още повече. Но не се разплака.
— До края? — кимна Гералт. — Добре, Цири. Няма да бъдеш сама. Аз ще бъда с теб. Не се страхувай от нищо.
Еитне взе чашата от треперещите ръце на Браен и я вдигна.
— Умееш ли да четеш Старите руни, Бели вълко?
— Умея.
— Прочети какво е гравирано на чашата. Това е чаша от Краг Ан. От нея са пили крале, които вече никой не помни.
— Duettaeann aef cirran Caerme Gleaddyy. Yn a esse-ath.
— Знаеш ли какво означава?
— „Мечът на предопределението има две остриета… Едното от тях си ти.“
— Стани, дете на Старата кръв! — В гласа на дриадата прозвуча заповед, която не можеше да не се изпълни, на която не можеше да не се подчиниш. — Пий. Това е Водата на Брокилон.
Гералт прехапа устни, гледайки в сребристите очи на Еитне. Не поглеждаше към Цири, която бавно поднасяше устните си към ръба на чашата. Вече беше виждал това, много отдавна. Конвулсии, гърчове, невероятен, ужасяващ, бавно угасващ вик. И пустота и апатия в бавно отварящите се очи. Вече беше виждал това.
Цири пиеше. По неподвижното лице на Браен течаха сълзи.
— Достатъчно. — Еитне взе чашата и я сложи на пода, погали с две ръце косите на момичето, падащи на пепеляви вълни по раменете му.
— Дете на Старата кръв — каза тя, — избирай. Искаш ли да останеш в Брокилон, или да последваш своето предопределение?
Вещерът недоверчиво поклати глава. Цири дишаше малко учестено, върху бузите й се появи руменина. И нищо повече. Нищо.
— Искам да последвам предопределението си — каза тя звучно, гледайки дриадата в очите.
— Така да бъде — рече Еитне и се извърна. — Вървете си.
Браен хвана Цири и докосна меча на Гералт, но вещерът се отдръпна.
— Благодаря ти, Еитне — каза той.
Дриадата мигновено се обърна.
— За какво?
— За предопределението — усмихна се той. — За твоето решение. Това не беше Водата на Брокилон, нали? Цири трябваше да се върне вкъщи. И ти, Еитне, изигра ролята на предопределението. За това ти благодаря.
— Колко малко знаеш за предопределението — рече дриадата с горчивина. — Колко малко знаеш, вещерю. Колко малко виждаш. Колко малко разбираш. Благодариш на мен? Благодариш за ролята, която съм изиграла? За панаирното изпълнение? За фокуса, за измамата, за мистификацията? За това, че мечът на предопределението е бил изработен, както ти мислиш, от дърво, покрито със злато? Продължавай. Не ми благодари, а ме изобличи. Заложи на своето. Докажи, че ти си прав. Хвърли ми в лицето твоята истина, покажи как тържествува трезвата човешка истина, здравият разум, който според вас ви помага да завоювате света. Ето я Водата на Брокилон, остана още малко. Ще се осмелиш ли, завоевателю на света?
Гералт, макар и да беше възбуден от думите й, се поколеба само за миг. Водата на Брокилон, дори и да беше съвсем истинска, не би могла да му повлияе, той беше напълно имунизиран против съдържащите се в нея токсини — халюциногенни танини. Но нали това не можеше да бъде Водата на Брокилон — Цири беше пила от нея и нищо не й се беше случило. Той взе чашата с две ръце и погледна в сребристите очи на дриадата.
Земята моментално се измъкна изпод краката му и се стовари върху гърба му. Гигантският дъб се завъртя и затрепери. Той започна с усилие да опипва пода с изтръпващите си ръце. Отвори очи — сякаш повдигаше мраморната плоча на ковчег. Видя пред себе си малкото личице на Браен, а зад него — блестящите като живак очи на Еитне. И още едни очи, зелени като изумруди. Не, по-светли. Като пролетна трева. Медальонът на шията му вибрираше.
— Гвинблейд — чу той, — гледай внимателно, не затваряй очи, това няма да ти помогне. Гледай, гледай твоето предопределение.
— Помниш ли?
Неочаквано, разкъсващо димната завеса избухване на светлина, огромни, тежки от свещите канделабри, облени от фонтани восък. Каменни стени, стръмни стъпала. Слизаща по стъпалата зеленоока пепелявокоса девойка с диадема с изкусно шлифована камея, със сребристосиня рокля, придържана от паж с лилав кафтан.
— Помниш ли?
Гласът му казва… Казва…
— Ще се върна след шест години…
Беседка, топлина, аромат на цветя, тежко и монотонно жужене на пчели. Той е сам, на колене, подава роза на жена с пепеляворуси коси, подаващи се на къдрици изпод тънка златиста мрежа. На пръстите на ръцете, които поемат розата от него, има пръстени с изумруди и огромни, зелени кабошони.