— Върни се — казва жената. — Върни се, ако промениш решението си. Твоето предопределение ще те чака.
„Аз така и не се върнах — помисли си той. — Никога не се върнах там. Никога не се върнах в…“
Къде?
Пепеляворуси коси. Зелени очи.
Отново гласът й в тъмнината, в мрака, в който загива всичко. Има само огньове, огньове до самия хоризонт. Искрящ облак прах в пурпурен дим. Белетейн! Майска нощ! От кълбата дим го гледат тъмни виолетови очи, горящи върху бледото триъгълно лице, скрито под черна буря от къдрици.
Йенефер!
— Твърде малко е. — Тесните устни на видението неочаквано се изкривяват, а по бледата буза се спуска сълза, бързо, все по-бързо, като капка восък върху свещ. — Твърде малко. Нужно е нещо по-голямо.
— Йенефер!
— Небитие — говореше видението с гласа на Еитне. — Небитие и пустота има в теб, завоевателя на света, който не е в състояние дори да завоюва жената, която обича. Който бяга, когато предопределението му е на ръка разстояние. Мечът на предопределението има две остриета. Едното си ти. А второто, Бели вълко?
— Няма предопределение. — Собственият му глас. — Няма. То не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта.
— Вярно е — казва жената с пепеляворусите коси и загадъчната усмивка. — Вярно е, Гералт.
Жената има сребриста броня, окървавена, смачкана, надупчена от остриетата на пики и алебарди. От загадъчните й, некрасиво усмихващи се устни тече тънка струйка кръв.
— Надсмиваш се над предопределението — казва тя, без да спира да се усмихва. — Надсмиваш му се, играеш си с него. Мечът на предопределението има две остриета. Едното от тях си ти. Другото… смъртта ли е? Но ние сме тези, които умираме, умираме заради теб. До теб смъртта не може да се добере, затова се задоволява с нас. Смъртта те следва по петите, Бели вълко. Но умират други. Заради теб. Помниш ли ме?
— Ка… Каланте!
— Ти, Дете на Старата кръв, можеш да го спасиш. — Гласът на Еитне иззад завеса от дим. — Можеш да го спасиш. Преди да се потопи в толкова любимото му небитие. В черната безкрайна гора.
Очите са зелени като пролетна трева. Докосване. Гласове, крещящи в неразбираем хор. Лица.
Той вече не виждаше нищо, летеше в пропаст, в пустота, в мрак. Последното, което чу, беше гласът на Еитне:
— Така да бъде.
VII
— Гералт! Събуди се! Събуди се, моля те!
Той отвори очи, видя слънцето, златен дукат с ясно очертан ръб над върховете на дърветата, зад мътната завеса на утринната мъгла. Лежеше върху мокър мъх и някакъв твърд корен убиваше гърба му.
Цири, клекнала до него, го дърпаше за кафтана.
— Проклятие… — Той се изкашля и се огледа. — Къде съм? Как попаднах тук?
— Не знам — каза момичето. — Току-що се събудих до теб и съм ужасно измръзнала. Не помня как… Знаеш ли какво? Това е магия!
— Сигурно си права. — Той седна и изгреба боровите иглички от яката си. — Сигурно си права, Цири. Водата на Брокилон, по дяволите… Изглежда, дриадите добре са се позабавлявали на наш гръб.
Той стана, вдигна лежащия до него меч и преметна ремъка през рамо.
— Цири?
— Аха?
— И ти ли се позабавлява на мой гръб?
— Аз?
— Ти си дъщерята на Павета, внучката на Каланте от Цинтра. Знаела си от самото начало кой съм, нали?
— Не — изчерви се тя. — Не от началото. Ти си развалил магията на моя татко, нали?
— Не — поклати глава той. — Майка ти я развали. И баба ти. Аз само им помогнах.
— Но бавачката каза… Каза че имам предопределение. Че съм Изненада. Дете на Изненадата. Гералт?
— Цири. — Той я погледна и завъртя глава усмихнат. — Повярвай ми, ти си най-голямата изненада, която би могла да ми се случи.
— Ха! — Лицето на момичето се проясни. — Значи е вярно! Имам предопределение. Дойката ми говореше, че ще дойде вещер с бели коси и ще ме вземе. А баба се развика… Е, кажи? Къде ще ме заведеш? Кажи?
— Вкъщи. В Цинтра.
— А… А аз си мислех, че…
— Ще мислиш по пътя. Да вървим, Цири, трябва да излезем от Брокилон. Тук е опасно.
— Не ме е страх!
— Но мен ме е страх.
— Баба ми е казвала, че вещерите не се боят от нищо.
— Баба ти много преувеличава. Да тръгваме, Цири. Само ако знаех къде сме…
Той погледна към слънцето.
— Е, ще рискуваме… Ще тръгнем нататък.
— Не. — Цири смръщи нос и посочи срещуположната страна. — Нататък.
— А ти откъде знаеш?
— Знам — сви рамене тя и го погледна със своите беззащитни, учудени, смарагдови очи. — Някак… Не знам как.
„Дъщеря на Павета — помисли си той. — Дете… Дете със Старата кръв? Може да е наследила нещо от майка си.“
— Цири. — Той разкопча ризата си и измъкна медальона. — Докосни това.
— Ох! — отвори уста тя. — Какъв страшен вълк! Какви зъби…