— А за теб ако кажа, че си кучи син, ще обидя кучетата — каза Ярпен Зигрин. — Марш оттук, подметка такава!
— Много сте смели — промърмори Козояд. — Да видим дали ще ви остане смелост, когато дойдат моите хора от Голополе. Ще пристигнат всеки момент и тогава…
Ярпен се обърна с неочаквана за неговото телосложение ловкост и удари обущаря в челото с дръжката на брадвата си. Застаналият наблизо Нишчука добави един ритник, и Козояд прелетя няколко сажена и заби нос в тревата.
— Ще ме запомните! — извика той, застанал на четири крака. — Всичките…
— Момчета! — извика Ярпен Зигрин. — Хайде да сритаме обущаря по задника, мамицата му! Хвани го, Нишчука!
Козояд не ги изчака. Скочи и хукна като рис към източния каньон, а голополските ловци го последваха. Джуджетата с кикот хвърляха камъни след тях.
— Въздухът веднага стана по-чист — засмя се Ярпен. — Е, Бохолт, да се захващаме с дракона.
— Не бързайте! — вдигна ръка Йенефер. — Можете да се хванете само за палците. Това е всичко, какво стоите още?
— Не разбрах? — Бохолт се приведе и очите му проблеснаха зловещо. — Какво казахте, госпожо вещице?
— Омитайте се оттук подир обущаря — повтори Йенефер. — Това е. Аз сама ще се справя с дракона. С неконвенционално оръжие. А на прощаване можете да ми благодарите. Ако не се бях намесила, щяхте да изпитате силата на вещерския меч. Хайде, по-бързо. Бохолт, не ме карай да се изнервям. Предупреждавам ви, знам заклинание, с което мога да ви превърна в скопци. Достатъчно е да помръдна ръка.
— А, не — процеди Бохолт. — Търпението ми стигна до границите на възможното. Няма да позволя да ме правят на глупак. Дерач, откърти по един прът от каруцата. Усещам, че и на мен ще ми трябва неконвенционално оръжие. Сега, с извинение, някой ще си го получи по гърбината. Няма да посочвам кой, но това ще е една противна вещица.
— Само опитай, Бохолт. Ще ми доставиш удоволствие.
— Йенефер — изрече с упрек джуджето, — защо?
— Може би просто не обичам да деля, Ярпен.
— Е, какво толкова — усмихна се Ярпен Зигрин. — Това си е присъщо на хората. Толкова присъщо, че е почти като при джуджетата. Приятно е да видиш сродни качества в една магьосница. Защото и аз не обичам да деля, Йенефер.
Той се приведе, замахна рязко и едно желязно топче, появило се неясно кога и откъде, удари Йенефер в челото. Преди да се усети, тя вече висеше във въздуха, държана за ръцете от Дерача и Нишчука, а Ярпен омотаваше глезените й с въже. Извика яростно, но един от застаналите отзад момци на Ярпен омота ремък на конски повод около лицето й и го стегна през устата, така че заглуши вика й.
— Е, какво, Йенефер? — попита Бохолт, приближавайки се. — Сега как ще ме направиш скопец, като дори не можеш да си помръднеш ръката?
Той разкъса яката на салтамарката й, а после и ризата й. Йенефер изпищя, задушавайки се от ремъците.
— Сега нямам време — каза Бохолт, опипвайки я безсрамно в съпровод на одобрителното сумтене на джуджетата. — Но почакай малко, вещице. Когато видим сметката на дракона, ще си поиграем. Завържете я добре за колелото, момчета. Двете ръце — за обръча, така че да не може да помръдне. И засега никой да не я докосва, по дяволите! Ще определим какъв ще е редът, в зависимост от това кой как ще се справи с дракона.
— Бохолт — изрече вързаният Гералт тихо, спокойно и зловещо. — Внимавай. Ще те намеря и на края на света.
— Чудна работа — отговори Секача също толкова спокойно. — На твое място щях да си седя мирно и тихо. Познавам те и съм принуден да се отнеса сериозно към заплахата ти. Няма да имам друг избор. Може и да не оцелееш, вещерю. Ще се върнем отново на този въпрос. Нишчука, Дерач, на конете!
— Ама че съдба — застена Лютичето. — Кой дявол ме забърка в тая история?
Дорегарай, навел глава, наблюдаваше гъстите капки кръв, които бавно капеха от носа му по корема му.
— Може ли да престанеш да ме зяпаш? — рече с усилие магьосницата — извиваше се като змия във въжетата и напразно се опитваше да прикрие разголените си прелести. Вещерът се извърна послушно. Но Лютичето — не.
— От това, което виждам — засмя се бардът, — сигурно си използвала цяла бъчонка еликсир от мандрагора, Йенефер. Кожата ти е като на шестнайсетгодишна, да пукна, ако лъжа!
— Млъкни, кучи сине! — извика магьосницата.
— На колко години си всъщност, Йенефер? — не се отказваше Лютичето. — Двеста? Е, да речем сто и петдесет. А си се запазила като…
Йенефер завъртя глава и го заплю, но не уцели.
— Йен! — укори я вещерът, докато избърсваше ухото си с рамо.
— Нека престане да ме зяпа.
— И през ум не ми минава — заинати се Лютичето, без да откъсва поглед от разкошната картина, която представляваше разголената магьосница. — Нали седим тук вързани заради нея. И може да ни прережат гърлата. А нея най-много да я изнасилят, което на нейната възраст…