— Млъкни, Лютиче — каза вещерът.
— И през ум не ми минава — повтори бардът. — Тъкмо смятам да измисля балада за двете цици. И моля да не ми се пречи.
— Лютиче — Дорегарай смръкна с кървящия си нос, — бъди по-сериозен.
— Аз съм адски сериозен.
Бохолт, придържан от две джуджета, с усилие се качи на седлото — беше тежък и тромав от бронята и сложеното върху нея кожено покритие. Нишчука и Дерача вече бяха на конете си, стиснали огромни двуръчни мечове.
— Добре — изкашля се Бохолт. — Да вървим при него.
— Не — прозвуча дълбок глас, като през месингова тръба. — Аз дойдох при вас.
Иззад кръга от камъни се подаде златиста издължена муцуна, последвана от тънка шия, въоръжена с редица триъгълни зъбати израстъци, и лапи с остри нокти. Зловещите змийски очи с вертикални зеници гледаха изпод рогови клепачи.
— Не ми се чакаше на поляната, затова дойдох тук — каза драконът Вилентретенмертх и се огледа. — Както виждам, желаещите да се бият са все по-малко?
Бохолт захапа юздата със зъби и хвана меча с две ръце.
— Сфига фече — изфъфли той през ремъка. — Ако си готоф за битка, файде!
— Готов съм — каза драконът, изви гърба си на дъга и плесна предизвикателно с опашка.
Бохолт се огледа. Нишчука и Дерача заобикаляха бавно дракона от двете страни, демонстрирайки спокойствие. Отзад с брадви в ръце чакаха Ярпен Зигрин и неговите момчета.
— Ааа! — изрева Бохолт, пришпори силно коня и вдигна меча.
Драконът се сви, притисна се към земята и удари като скорпион отгоре надолу с останалата да стърчи опашка — не Бохолт, а Нишчука, който нападаше отзад. Нишчука се стовари заедно с коня си в съпровода на звънтене, стържене и викове. Бохолт, преминал в галоп, нанесе удар, но драконът отскочи ловко от широкото острие. Бохолт продължи да се носи нататък по инерция. Драконът се извърна, застана на задните си лапи и удари с нокти Дерача, като с един удар разкъса бедрото му и корема на коня. Бохолт се наклони назад в седлото, без да изпуска юздата от зъбите си, и успя да обърне коня си. Атакува отново.
Драконът плесна с опашка тичащите към него джуджета, повали ги на земята и се хвърли към Бохолт, като в движение, сякаш между другото, стъпи енергично върху Дерача, който се опитваше да се изправи. Бохолт, въртейки глава, се опита да маневрира с разярения кон, но драконът беше несравнимо по-бърз и ловък. Заобиколи хитро Бохолт отляво, за да затрудни ударите му, и го хвана с лапа. Конят се изправи на задните си крака и рухна встрани. Бохолт излетя от седлото, изпусна меча, изгуби шлема си и се стовари на земята по гръб, като си удари главата в камъните.
— Бягайте, момчета! Към планината! — изкрещя Ярпен Зигрин, надвиквайки рева на притиснатия под коня си Нишчука. Развявайки брадите си, джуджетата хукнаха към скалите с поразителна скорост, като се има предвид колко къси бяха краката им. Драконът не ги последва. Седеше най-спокойно и се оглеждаше. Нишчука се гърчеше и крещеше под коня си, а Бохолт лежеше неподвижно. Дерача пълзеше към скалите, обърнат странично, като огромен железен рак.
— Невероятно — шепнеше Дорегарай. — Невероятно…
— Хей! — Лютичето така се дръпна във въжетата, че каруцата се разтресе. — Какво е това? Ето там. Вижте!
Откъм източния каньон се задаваше огромен облак прах и скоро дочуха викове и тропот. Драконът изпъна шия и се заоглежда.
На равнината излязоха три големи каруци, пълни с въоръжени хора. Те се разделиха и започнаха да заобикалят дракона.
— Това са… по дяволите, това са милицията и работниците от Голополе! — извика Лютичето. — Те са заобиколили изворите на Бра! Да, това са те! Вижте, Козояд е там, отпред.
Драконът наведе глава и побутна нежно към каруцата мъничкото сиво писукащо същество. После удари с опашка по земята, изрева и се понесе като стрела към голополците.
— Какво е това малкото, дето се лута в тревата? А, Гералт? — попита Йенефер.
— Онова, което драконът защитаваше от нас — каза вещерът. — Излюпило се е наскоро в пещерата, там, в северния каньон. Дракончето, излюпило се от яйцето на отровената от Козояд драконка.
Дракончето, спъвайки се и триейки в земята изпъкналото си коремче, се дотътри неуверено до каруцата, изписука, изправи се, разпери крилца и без да се замисля, се притисна към бедрото на магьосницата. Йенефер си пое шумно дъх. На лицето й беше изписано объркване.
— Харесва те — промърмори Гералт.
— Малък, но не и глупав. — Лютичето се завъртя във въжетата и се озъби. — Вижте къде си напъха муцунката, искам да съм на негово място, по дяволите! Ей, малкият, бягай! Това е Йенефер! Страшилище за драконите. И вещерите. Във всеки случай — поне за един вещер със сигурност.