Настана тишина, прекъсвана само от време на време от гъгненето, крякането и стоновете на оцелелите голополски милиционери.
Вея, с усмивка, която не предвещаваше нищо добро, застана широко разкрачена над Йенефер. Вдигна сабята си и Йенефер пребледня и вдигна крак.
— Не — обади се Борх, наричан Трите гарги, който седеше върху един камък. На коленете му седеше дракончето — спокойно и доволно.
— Няма да убиваме госпожа Йенефер — повтори драконът Вилентретенмертх. — Вече няма смисъл. Нещо повече — сега сме благодарни на госпожа Йенефер за неоценимата помощ. Освободи я, Вея.
— Разбираш ли, Гералт? — прошепна Лютичето, разтривайки изтръпналите си ръце. — Разбираш ли? Има такава стара балада за златен дракон. Златният дракон може…
— Може да приема какъвто иска облик — процеди Гералт. — Също така и човешки. И аз съм слушал за това. Но не го вярвах.
— Господин Ярпен Зигрин! — извика Вилентретенмертх на джуджето, вкопчило се в една отвесна скала на двайсет лакти от земята. — Какво търсите там? Мармоти? Това не е любимото ви лакомство, доколкото си спомням. Слезте и се погрижете за Секачите. Нуждаят се от помощ. Повече няма да убивам. Никого.
Лютичето хвърляше неспокойни погледи към зериканките, които наблюдаваха зорко полесражението, и се опитваше да свести Дорегарай. Гералт мажеше с мехлем и превързваше изгорените, глезени на Йенефер. Магьосницата съскаше от болка и мърмореше заклинания.
След като приключи с работата си, вещерът се изправи и каза:
— Останете тук. Трябва да поговоря с него.
Йенефер се изправи намръщена и го хвана под ръка.
— Идвам с теб, Гералт. Може ли? Моля те.
— С мен ли, Йен? Аз мислех…
— Не мисли — притисна се тя към рамото му.
— Йен?
— Всичко е наред, Гералт.
Той я погледна в очите. Те бяха топли. Както преди. Наведе глава и я целуна по устните — горещи, меки и жадни. Както преди.
Приближиха се. Йенефер, придържана от Гералт, направи реверанс, като пред крал, повдигайки краищата на полата си.
— Три гар… Вилентретенмертх — обади се вещерът.
— Името ми в свободен превод на вашия език означава „три черни птици“ — каза драконът. Дракончето, вкопчило нокти в предмишницата му, подложи главица под галещата длан.
— Хаосът и Редът — усмихна се Вилентретенмертх. — Помниш ли, Гералт? Хаосът е агресията. Редът е защитата от нея. Струва си да се отиде на края на света, за да се изправиш срещу агресията и злото, нали, вещерю? Особено когато цената, по твоите думи, е висока. А този път тя явно е висока. Това бяха съкровищата на драконката Миргтабраке, която отровиха край Голополе. Тя ме призова, за да й помогна да отблъсне надвисналата над нея заплаха. Миргтабраке вече отлетя. Скоро след като отнесоха от полесражението Ейк от Денесле. Имаше предостатъчно време, докато вие бърборехте и се карахте. Но ми остави своето съкровище, моето заплащане.
Дракончето изписука и запърха с крилца.
— Значи ти…
— Да — прекъсна го драконът. — Какво да се прави, такива са времената. Съществата, които сте свикнали да наричате чудовища, от известно време чувстват все по-голяма заплаха от страна на хората. Вече не могат да се справят сами. Трябва им защитник. Такъв… вещер.
— А целта… Целта, която е в края на пътя?
— Ето я. — Вилентретенмертх вдигна ръката си. Дракончето запищя изплашено. — Аз я достигнах. Благодарение на него, Гералт от Ривия, аз ще издържа, ще докажа, че няма граница на възможното. Ти също ще намериш някой ден такава цел, вещерю. Дори онези, които се отличават от останалите, могат да оцелеят. Сбогом, Гералт. Сбогом, Йенефер.
Магьосницата, хванала здраво вещера за ръката, отново приседна. Вилентретенмертх се изправи, погледна я и изражението му стана сериозно.
— Прости ми за откровеността и прямотата, Йенефер. Това е изписано на лицата ви и няма нужда дори да чета мислите ви. Вие сте създадени един за друг, ти и вещерът. Но нищо няма да се получи. Нищичко. Съжалявам.
— Знам — Йенефер пребледня леко. — Знам, Вилентретенмертх. Но ми се иска да вярвам, че няма граници на възможното. Или поне, че още са прекалено далече.
Вея се приближи, докосна рамото на Гералт и изрече няколко думи. Драконът се разсмя.
— Гералт, Вея казва, че ще помни дълго коритото в „Под замисления дракон“. Надява се някой ден да се срещнем отново.
— Какво? — попита Йенефер, примижавайки.
— Нищо — побърза да отговори вещерът. — Вилентретенмертх?