Изведнъж му стана много студено, а от еликсирите направо го втресе. Вратът му се схващаше, в стомаха му нещо се превъртя и му се догади. Изруга под нос и се свлече на леглото, като не откъсваше очи от Йенефер.
Някакво движение в ъгъла на стаята привлече вниманието му и той погледна нататък. Върху накриво закрепените за стената омотани с паяжини еленови рога бе кацнала малка, черна като смола птица. Беше обърнала глава настрани и гледаше Гералт с жълтото си неподвижно око.
— Какво е това, Йенефер? Откъде се е взело?
— Какво? — обърна глава Йенефер. — А, това ли? Керкенез.
— Керкенез? Керкенезите са червеникавокафяви, а този е черен.
— Това е магически керкенез. Аз го направих.
— Защо?
— Трябваше ми — отсече тя.
Гералт не продължи да я разпитва, защото знаеше, че няма да получи отговор.
— Ще ходиш ли утре при Истред?
Магьосницата отмести шишенцето на края на масата, прибра гребена в кутията и затвори вратичките на трикрилното огледало.
— Ще отида. Още сутринта. Защо, какво има?
Тя легна до него, без да гаси светилника. Никога не гасеше светлината — не понасяше да спи на тъмно. Независимо дали ще е светилник, фенер или свещ — трябваше да догори до края.
Винаги. Още едно чудачество. Йенефер имаше невероятно много чудачества.
— Йен?
— Ъхъ?
— Кога ще си тръгнем?
— Не ми досаждай. — Тя придърпа рязко юргана. — Едва от три дни сме тук, а ме питаш вече поне трийсет пъти. Казах ти, че имам работа тук.
— С Истред?
— Да.
Той въздъхна и я прегърна, без да крие намеренията си.
— Хей — прошепна тя. — Взимал си еликсири…
— И какво от това?
— Нищо.
Тя се закикоти като девойче, притисна се към него, надигна се и се изви, за да свали ризата си. Както винаги, гледката на голото й тяло предизвика тръпки по гърба му, които плъзнаха и по галещите кожата й пръсти. Той допря устни до гърдите й, закръглени и изящни, с толкова бледи зърна, че се открояваха само с формата си. Зарови пръсти в косите й, ухаещи на люляк и касис.
Тя се поддаде на ласките му и замърка като котка, триейки коляно в бедрото му.
Скоро се оказа — както обикновено, — че е надценил своята издръжливост на въздействието на магическите еликсири и е забравил за вредното им влияние върху човешкия организъм. „А може и да не е заради еликсирите — помисли си той, — може и да е заради умората от битките, заради риска и заплахата от гибел? Заради умората, на която вече съм свикнал да не обръщам внимание? Но организмът ми, макар и изкуствено подобрен, не се поддава на рутината. Реагира естествено. Ала бедата е там, че това става, когато не трябва. Проклятие!“
Но Йенефер — както винаги — не падна духом заради някакви дреболии. Той усети как тя го докосва и шепне нещо до самото му ухо. Както винаги, се замисли против волята си за космическия брой други случаи, в които е била принудена да използва това доста практично заклинание. А после престана да мисли за това.
Както обикновено беше необикновено.
Той гледаше устните й, ъгълчетата им, треперещи в неволна усмивка. Познаваше добре тази усмивка, тя винаги му се бе струвала по-скоро усмивка на триумф, отколкото на щастие. Никога не я беше питал дали е така. Знаеше, че няма да му отговори.
Черният керкенез, кацнал на еленовите рога, разтърси криле и щракна с кривия си клюн. Йенефер извърна глава и въздъхна. Много тъжно.
— Йен?
— Нищо, Гералт — целуна го тя. — Нищо.
Пламъчето на светилника трепкаше. В стената стържеше мишле. В скрина тихо и монотонно скърцаше дървояд.
— Йен?
— Да?
— Да се махнем оттук. Не се чувствам добре. Градът ми влияе фатално.
Тя се обърна настрани, прекара ръка по бузата му, отметна косите му и плъзна пръсти надолу. Докосна загрубелите белези от рани отстрани на шията му.
— Знаеш ли какво означава името на този град? Аед Гинваел?
— Не. На елфически ли е?
— Да. Означава „парче лед“.
— Странно, не подхожда на тази отвратителна дупка.
— Елфите — прошепна замислено магьосницата — имат легенда за Кралицата на зимата, която по време на снежни виелици пътува из страната с шейна, теглена от бели коне. Докато пътува, кралицата разпръсква наоколо твърди и остри кристалчета лед и горко на онзи, на когото такова ледче попадне в окото или в сърцето. Той е обречен. Вече нищо не може да го зарадва. Всичко, което не притежава белотата на снега, му се струва грозно и отвратително. Той губи покоя си, изоставя всичко и започва да следва Кралицата, своята мечта и любов. Но никога не я намира и умира от мъка. Изглежда, тук, в този град, някога се е случило подобно нещо. Красива легенда, нали?