— Елфите винаги успяват да облекат всичко в красиви думи — промърмори Гералт сънено и целуна рамото й. — Това изобщо не е легенда, Йен. Това е красиво описание на отвратителното явление, наречено Дивото преследване, проклятие на някои райони. Необяснимо масово умопомрачение, каращо хората да се присъединят към призрачно шествие, носещо се в небето. Виждал съм го. Всъщност се случва често през зимата. Давали са ми луди пари, за да сложа край на тази гадост, но не съм се хващал. Нищо не може да се направи срещу Дивото преследване…
— Вещер — прошепна тя, целувайки го по бузата. — В теб няма нито капка романтика. А аз… аз обичам легендите на елфите. Толкова са красиви. Жалко, че хората нямат такива. Може би някой ден ще имат? Може би ще ги създадат? Но за какво може да се разказва в легендите на хората? Накъдето и да погледнеш — само сивота и застой. Дори онова, което започва красиво, бързо завършва със скука и баналност в този човешки ритуал, в този досаден ритъм, наречен живот. Ох, Гералт, не е лесно да съм магьосница, но в сравнение с обикновеното човешко съществуване… Гералт?
Тя положи глава върху неговите равномерно надигащи се гърди.
— Спи — прошепна. — Спи, вещерю.
III
Градът му влияеше зле. Още от сутринта. Още от сутринта всичко му разваляше настроението, потискаше го и го ядосваше. Всичко. Ядосваше се, че се е успал и за това сутринта на практика се е оказала пладне. Нервираше го отсъствието на Йенефер, която беше излязла, преди той да се събуди.
Вероятно беше бързала, защото всички джунджурии, които обикновено подреждаше грижливо в кутиите, лежаха в безпорядък на масата, като кости, хвърлени от гадателка в ритуал на предсказване. Четки от тънък косъм: по-големи, за пудрене на лицето, и малки, с които червеше устните си, и съвсем мънички за боите, които нанасяше върху веждите и ресниците си. Щипчици и сребърни лъжички. Бурканчета и шишенца от порцелан и млечнобяло стъкло, съдържащи еликсири и мехлеми с банални компоненти, като сажди, гъша мас и сок от моркови, както и такива с опасни и тайнствени съставки, като мандрагора, антимон, лудо биле, канабис, драконова кръв и концентрирана отрова от гигантски скорпиони. А над всичко това витаеше мирис на люляк и касис — нейният аромат.
Тя беше в тези предмети, в този аромат.
Но нея я нямаше.
Слезе на долния етаж, безпокойството и раздразнението му нарастваха. Всичко го дразнеше.
Дразнеха го студените и изсъхнали бъркани яйца, които кръчмарят му донесе за закуска, едва откъснал се от девойката, която натискаше в задната стаичка. Дразнеше го, че девойката е най-много на дванайсет години и в очите й има сълзи.
Топлото есенно време и радостната глъчка на пулсиращата от живот улица не оправиха настроението на Гералт. Нищо не му харесваше в Аед Гинваел — град, който, според него, беше жалка пародия на всички познати му градове; беше прекалено шумен, прекалено задушен, мръсен и дразнещ.
Постоянно усещаше слабата миризма на сметището в дрехите си. Реши да отиде в банята.
В банята го подразни изражението на баняджията, когато поглеждаше меча му и медальона му, оставени на ръба на ваната. Раздразни го и фактът, че баняджията не му предложи проститутка. Не мислеше да се възползва, но в баните предлагаха проститутки на всеки, затова се ядоса на направеното за него изключение.
Когато излезе, ухаещ на сапун, настроението му не се подобри, а Аед Гинваел не стана никак по-красив. В него все така нямаше нищо, което би могло да му хареса. Не му харесваха купчините тор по уличката. Не му харесваха скитниците, застанали на колене до стените на храма. Не му харесваше разкривеният надпис на стената, гласящ: „ЕЛФИТЕ — В РЕЗЕРВАТ!“.
Не го пуснаха в замъка, а го изпратиха да търси кмета сред търговската гилдия. Това го изнерви. Изнерви го и фактът, че старейшината на гилдията — елф, го прати да търси кмета на пазара и при това го гледаше с презрение и чувство на превъзходство. Странно за някой, на когото предстои да бъде прибран в резерват.
На пазара гъмжеше от хора, беше пълно със сергии, каруци, коне, волове и мухи. На едно възвишение имаше позорен стълб със закононарушител, замерван с боклуци и кал. Закононарушителят, с достойно за изумление хладнокръвие, ругаеше мъчителите си, без да повишава особено глас.
За Гералт, който имаше добър поглед върху ситуацията, целта на пребиваването на кмета сред тази глъчка беше напълно ясна. За пристигащите търговци с каравани подкупите бяха включени в цената, но все пак трябваше да предадат на някого тези подкупи. А кметът, също запознат с обичая, се навърташе там, за да не се притесняват излишно търговците.