Мястото, където действаше, беше обозначено с мръсносин балдахин, разпънат върху колове. Под него имаше маса, заобиколена от бърборещи посетители. Зад масата седеше кметът Херболт, демонстрирайки на всички пренебрежението и презрението, изписани върху бледото му лице.
— Хей! А ти къде?
Гералт бавно обърна глава, моментално потисна озлоблението си и си възвърна вътрешното равновесие — превърна се в студен къс лед. Вече не можеше да си позволи никакви емоции. Мъжът, препречил пътя му, имаше коси, жълтеникави като пера на авлига. Такива бяха и веждите над светлите очи с празен поглед. Тънките длани с дълги пръсти лежаха върху колан от масивни месингови пластини, на който висяха меч, боздуган и две ками.
— Аха — каза мъжът. — Знам кой си. Вещерът, нали? При Херболт ли?
Гералт кимна, без да откъсва очи от ръцете на мъжа. Знаеше колко е опасно да го изпуска от поглед.
— Чувал съм за теб, укротителю на чудовища — каза жълтокосият, също втренчен в ръцете на Гералт. — Струва ми се, че никога не сме се виждали, но мисля, че и ти си чувал за мен. Аз съм Иво Мирц. Но всички ме наричат Цикада.
Вещерът кимна. Беше чувал и знаеше и цената, която даваха за главата на Цикада във Визим, Каелф и Ватвейр.
Ако някой го беше попитал, щеше да каже, че цената е прекалено ниска. Но никой не го питаше.
— Добре — каза Цикада. — Кметът, доколкото знам, те очаква. Можеш да минеш. Но меча го остави тук, приятелю. Плащат ми, за да спазвам тази церемония. Никой не бива да се доближава до Херболт с оръжие. Разбираш ли?
Гералт равнодушно сви рамене, разкопча колана си, нави го около ножницата и го подаде на Цикада. Той се усмихна криво и рече:
— Виж ти! Учтиво, нито дума в знак на протест. Знаех си, че слуховете за теб са преувеличени. Иска ми се да можеше ти да поискаш моя меч, да видиш какъв щеше да е отговорът ми.
— Хей, Цикада! — извика кметът. — Пусни го. Елате тук, господин Гералт, по-живо. Здрасти, здрасти. Отдръпнете се, господа търговци, оставете ни насаме. Вашите интереси ще трябва да отстъпят пред значително по-важните градски дела. Оставете петицията си на секретаря ми!
Демонстративната любезност на посрещането не подлъга Гералт. Той знаеше, че това е просто елемент от пазарлъка. Търговците бяха получили малко време, за да преценят дали подкупите са достатъчно високи.
— Обзалагам се, че Цикада се е опитал да те провокира. — Херболт махна небрежно с ръка в отговор на също толкова небрежния поклон на вещера. — Нека това не те притеснява. Цикада се хваща за оръжието изключително и само по моя заповед. Наистина, това не му харесва особено много, но докато плащам, е принуден да се подчинява, иначе ще хваща пътя. Не се притеснявай.
— За какъв дявол са ви такива като Цикада, кмете? Нима тук е толкова опасно?
— Не е опасно, защото плащам на Цикада — засмя се Херболт. — Славата му се носи надалече и това е в моя полза. Виждаш ли, Аед Гинваел и другите градове в долината на Тойна се подчиняват на наместник от Раквелерин. А в последно време наместниците се сменят всеки сезон. Впрочем, не се знае защо ги сменят, тъй като и така всеки втори е наполовина или четвърт елф. Проклета кръв и раса — всичко, свързано с елфите, е лошо.
Гералт не добави, че същото важи и за политиците, защото шегата, макар и стара, не беше смешна за всички.
— Всеки нов наместник — продължаваше самодоволно Херболт — започва с това, че сменя кметовете и градоначалниците от стария режим и слага на тяхно място свои роднини и познати. Но след онова, което Цикада направи с избраника на поредния наместник, вече никой не се опитва да ме свали от длъжност и съм най-дълго управлявалият кмет. Но ние тук си бъбрим, а животът си минава, както обичаше да казва първата ми жена, светла й памет. Да пристъпим към работата. Та що за гадина се беше настанила на сметището ни?
— Зеугъл.
— В живота си не съм чувал за подобно нещо. Надявам се, че го уби?
— Убих го.
— И колко ще струва това на градската хазна? Седемдесет?
— Сто.
— Е, хайде, господин вещер! Да не сте пиян? Сто марки за убиването на един червей, заселил се сред лайната?
— Червей или не, кмете, ял е хора — осем души, както сам твърдите.
— Хора? Как не. Чудовището, както ти казах, изяде стария Закорка, известен с това, че никога не изтрезняваше, една бабичка от селцето извън крепостта и няколко от децата на превозвача Сулирад, което не се установи веднага, защото и самият Сулирад не знае колко деца има — прави ги с такова темпо, че не смогва да ги преброи. И това ми било хора! Осемдесет.