— А изпод идеалната белота надниква пролетта — каза той. — Надниква Аед Гинваел, грозното градче с красиво име. Аед Гинваел и неговото огромно смърдящо сметище, в което трябва да се навирам, защото за това ми плащат, защото за това са ме създали — да се завирам във всякакви мръсотии, които предизвикват в останалите гадене и отвращение. Лишили са ме от способността ми да чувствам, за да не усетя колко отвратителна е тази гадост и да не отстъпя, да не избягам от нея, обхванат от ужас. Да, лишили са ме от емоции. Но не напълно. Този, който е трябвало да го направи, е оплескал работата, Йен.
Замълчаха. Черният керкенез зашумя с перата си, разпери и прибира криле.
— Гералт…
— Слушам те, Йен.
— Сега ти отговори на моя въпрос. Този, който никога няма да ти задам. Този, от който се страхувам… И сега няма да ти го задам, но ти му отговори. Защото… Защото много искам да чуя отговора ти. Тази една-единствена дума, която никога не си ми казвал. Кажи я, Гералт. Моля те.
— Не мога, Йен.
— Защо?
— Не знаеш ли? — тъжно се усмихна той. — Моят отговор би бил просто дума. Дума, която не изразява чувства, защото аз съм лишен от тях. Дума, която би била само звук, като звука от почукването по студен и празен череп.
Тя го гледаше безмълвно. Широко отворените й очи пламтяха във виолетово.
— Не, Гералт — каза тя. — Не е вярно. Или просто не е цялата истина. Ти не си лишен от чувства. Сега виждам. Сега знам, че…
Тя замълча.
— Довърши, Йен. Вече си решила. Не лъжи. Познавам те. Виждам го в очите ти.
Тя не извърна поглед. Той знаеше.
— Йен — прошепна той.
— Дай ръка — каза тя.
Улови дланта му и той веднага почувства изтръпването и шума на кръвта по вените на ръката. Йенефер изричаше заклинание със спокоен и отмерен глас, но той виждаше капките пот по пребледнялото й чело и разширилите се от болка зеници.
Тя пусна ръката му и протегна длан. Размърда я, галейки бавно и нежно някакъв невидим предмет. Въздухът между пръстите й започна да се сгъстява, да потъмнява, да се вие на кълба и да пулсира като дим.
Гералт гледаше като омагьосан. Магията за сътворяване, която се смяташе за висше достижение на магьосниците, винаги го привличаше много повече от илюзията или трансформирането. „Да, Истред беше прав — помисли си той. — В сравнение с такава магия моите знаци са просто смешни.“
Между треперещите от напрежение длани на Йенефер постепенно се материализира тялото на черна като въглен птица. Пръстите на магьосницата галеха нежно настръхналите пера, плоската глава и кривия клюн. Още едно движение, хипнотизиращо плавно и нежно — и черният керкенез завъртя глава и изписка. Неговият близнак, все още кацнал неподвижно на рогата, му отговори по същия начин.
— Два керкенеза — каза тихо Гералт. — Два черни керкенеза, създадени с помощта на магия. Както разбирам, нуждаеш се и от двата.
— Правилно си разбрал — рече тя с усилие. — Нуждая се и от двата. Грешах, когато си мислех, че единият ще ми е достатъчен. Колко много грешах, Гералт… До тази грешка ме доведе високомерието на Кралицата на зимата, убедена в своето всемогъщество. А има неща… които не е възможно да се добият дори с магия. И има дарове, които човек не бива да приема, ако не е в състояние да отговори… с нещо не по-малко ценно. В противен случай такъв дар изтича между пръстите, разтапя се като парче лед, стиснато в юмрук. Остава само съжалението, чувството за загуба и вина…
— Йен…
— Аз съм магьосница, Гералт. Властта над материята, която притежавам, е дар. Дар, за който си плащам. Заплатих за него… с всичко, което имах. Не остана нищо.
Той мълчеше. Магьосницата потри чело с трепереща ръка.
— Грешах — повтори тя. — Но ще поправя грешката си. Емоции и чувства…
Тя докосна главата на черния керкенез. Птицата настръхна и разтвори беззвучно кривия си клюн.
— Емоции, капризи и лъжа, очарование и игра. Чувства и тяхната липса… Дарове, които не могат да се приемат… Лъжа и истина. Какво е истина? Отрицание на лъжата? Или утвърждаването на факт? А ако фактът е лъжа, какво тогава е истина? Кой е пълен с чувства, които го разкъсват, и кой е празната черупка на студения череп? Кой? Какво е истина, Гералт? Какво е истина?
— Не знам, Йен. Ти ми кажи.
— Не — каза тя и сведе поглед. За пръв път. Никога не я беше виждал да го прави. Никога. — Не — повтори тя. — Не мога. Не мога да ти кажа това. Ще го каже птицата, родена от докосването на ръцете ни. Птицо, какво е това истина?