— Интересно — каза джуджето. — Впрочем, за процентите, които ми се плащат, съм длъжен да изпълнявам желанията на клиентите. Слушай. Ти се появи тук, задъхан, преди три дни, даде ми за депозит хиляда крони в брой и поиска полица за две хиляди петстотин и двайсет. На приносителя. Дадох ти.
— Без гаранции?
— Без. Харесвам те, Даинти.
— Продължавай, Виме.
— На другия ден още сутринта влетя тук с гръм и трясък и поиска да ти издам акредитив за банката във Визим. За солидната сума от три хиляди и петстотин крони. Получател трябваше да бъде, доколкото си спомням, някой си Тер Лукокиан, наричан още Трюфела. Издадох такъв акредитив.
— Без гаранции — повтори полуръстът с надежда в гласа.
— Симпатията ми към теб, Бибервелт — въздъхна банкерът, — приключва на сумата три хиляди крони. Този път те накарах да подпишеш писмено задължение, гласящо, че ако не платиш, мелницата е моя.
— Каква мелница?
— Мелницата на твоя тъст Арно Хардботъм в Рдестова ливада.
— Няма да се върна вкъщи — изрече мрачно, но решително Даинти. — Ще се промъкна на някой кораб и ще стана пират.
Виме Вивалди се почеса зад ухото, погледна го подозрително и рече:
— Ееее… Ти вече получи писменото си задължение обратно и го накъса на малки парченца. Платежоспособен си. Нищо чудно, при такива доходи…
— Доходи?
— Наистина, съвсем забравих — промърмори джуджето. — Не трябва да се учудвам на нищо. Направи добра печалба от кошинила, Бибервелт. Защото, виждаш ли, в Повие стана преврат…
— Знам вече — прекъсна го полуръстът. — Индигото е поевтиняло, а цената на кошинилата е скочила. И аз съм спечелил от това. Вярно ли е, Виме?
— Вярно е. Имаш при мен депозит от хиляда триста четирийсет и шест крони и осемдесет копера. Чисти, след като е платен данъкът и аз съм си взел процентите.
— Платил си ми данъка?
— Че как иначе? — учуди се Вивалди. — Нали преди час ти беше тук и нареди да го платя. Вече цялата сума е внесена. Някъде около хиляда и петстотин, защото продажбата на конете също беше взета предвид.
Вратата се отвори и в кабинета с грохот влетя нещо с много мръсна шапка.
— Две крони и трийсет! — изписка то. — Търговецът Хазелкуист.
— Да не се продава! — извика Даинти. — Ще чакаме по-добра цена! Марш обратно на борсата!
Двамата гноми уловиха хвърлените от джуджето медни монети и изчезнаха.
— Дааа… Докъде бях стигнал? — замисли се Вивалди, играейки си с огромния кристален аметист със странна форма, който служеше за притискане на книжата. — Аха, до кошинилата, купена срещу полица. А кредитното писмо, което споменах, ти беше необходимо за закупуването на много партиди кора от мимоза. Ти купи голямо количество, но доста евтино, по трийсет и пет копера за фунт, от зангвебарски търговец, същият този Трюфела или Гъбата, не помня вече. Галерата влезе в пристанището вчера. И тогава се започна.
— Представям си — простена Даинти.
— На кого и за какво му е притрябвала кора от мимоза? — не издържа Лютичето.
— На никого — промърмори навъсено полуръстът. — За съжаление.
— Кората от мимоза, господин поете — поясни джуджето, — е дъбилно вещество, използвано за щавене на кожи.
— Нима някой е бил толкова глупав да купи задморска кора от мимоза — попита Даинти, — когато в Темерия може да се купи дъбова на безценица?
— Тук именно е заровен вампирът — отговори Вивалди с една поговорка на джуджетата. — Защото темерските друиди тъкмо обявиха, че ако унищожаването на дъбовете не бъде прекратено незабавно, ще пратят срещу страната скакалци и плъхове. Дриадите подкрепиха друидите, а тамошният крал има слабост към дриадите. Накратко: от вчера е обявено пълно ембарго върху темерските дъбове и цената на мимозата скочи. Явно си бил добре информиран, Даинти.
Откъм канцеларията долетя тропот и в кабинета влетя нещо задъхано със зелена шапка.
— Благородният търговец Сулимир… — издиша гномът — нареди да предам, че търговецът Бибервелт, полуръстът, е диво и четинесто прасе, спекулант и мошеник, и той, Сулимир, му пожелава да хване краста. Две крони и четирийсет и пет — и това е последната му дума.
— Продавай — изстреля полуръстът. — Хайде, малкият, тичай да потвърдиш. Смятай, Виме.
Вивалди мушна ръка под пергаментите и измъкна едно от сметалата на джуджетата, изящен предмет. За разлика от сметалата, използвани от хората, тези на джуджетата имаха форма на пирамиди. При това сметалото на Вивалди имаше златни спици, по които се местеха шлифовани във формата на призми рубини, изумруди, оникси и черни ахати. Известно време джуджето мести бързо с дебелия си пръст скъпоценните камъни нагоре, надолу и встрани, и рече: