— Получава се… хм, хм… Минус разходите и моята комисиона… Минус данъка… Даа… Петнайсет хиляди шестстотин двайсет и две крони и двайсет и пет копера. Не е зле.
— Ако смятам правилно — рече бавно Даинти Бибервелт, — трябва да имам в теб чисти…
— Точно двайсет и една хиляди деветстотин шейсет и девет крони и пет копера. Не е зле.
— Не е зле? — извика Лютичето. — Не е зле? Та с това може да се купи голямо село или малък замък! В живота си не съм виждал толкова пари накуп!
— Аз също — каза полуръстът. — Но не се разпалвай, Лютиче. Изглежда, още никой не е виждал тези пари и не се знае дали изобщо някога ще ги види.
— Е, Бибервелт — изуми се джуджето, — откъде толкова тъжни мисли? Сулимир ще ти плати в брой или с полица, а неговите полици са надеждни. Така че какво те притеснява? Страх те е, че ще имаш загуби от гранясалото рибено масло и восъка? При такива доходи няма да е никакъв проблем да покриеш загубите…
— Не става въпрос за това.
— А за какво, тогава?
Даинти се изкашля и наведе къдравата си глава.
— Виме — каза той, гледайки в пода. — Шапел души около нас.
Банкерът изцъка.
— Лоша работа — каза той. — Впрочем това можеше да се очаква. Виждаш ли, Бибервелт, информацията, която си използвал при сделките, има не само търговско, но и политическо значение. Никой не знаеше за случилото се в Повие и Темерия. Включително и Шапел, а той обича да научава пръв всичко. Затова сега, предполагам, си бие главата над въпроса: откъде си узнал ти. И най-вероятно вече се е досетил. Защото и аз се досетих.
— Интересно.
Вивалди погледна към Лютичето и Гералт, смръщвайки чипия си нос.
— Интересно ти е? А на мен ми е интересна твоята компания, Даинти — каза той. — Трубадур, вещер и търговец. Господин Лютичето е добре приет навсякъде, дори в кралските дворове, и може да се предполага, че има добър слух. А вещерът? Охрана? Сплашване на длъжниците?
— Прибързани изводи, господин Вивалди — изрече студено Гералт. — Ние не сме в комбина.
— А аз никога не подслушвам — процеди Лютичето. — Аз съм поет, а не шпионин.
— Носят се слухове — намръщи се джуджето. — Какви ли не, господин Лютиче.
— Лъжа! — извика трубадурът. — Пълна лъжа!
— Добре, вярвам ви, вярвам ви. Само не знам дали Шапел ще повярва. Кой знае, може всичко полека-лека да се успокои. Честно казано, Бибервелт, след последния удар Шапел много се промени. Може би страхът от смъртта го е накарал да се промени. С други думи, това вече не е същият Шапел. Стана някак по-учтив, разсъдлив, спокоен и… като че ли порядъчен.
— Ееее — обади се полуръстът. — Шапел — порядъчен и учтив? Това не е възможно.
— Говори каквото искаш — възрази Вивалди. — Но си е точно така. В допълнение сега свещенослужителите си имат друг проблем, който се нарича „Вечният огън“.
— Как така?
— Говори се, че навсякъде трябва да гори Вечният огън. Навсякъде, където е възможно, трябва да се сложат олтари, посветени на този огън. Множество олтари. Не ме питай за подробностите, Даинти, не разбирам много от хорските суеверия. Но знам, че всички свещенослужители, включително и Шапел, на практика не се занимават с нищо друго, освен с тези олтари и с Огъня. Извършва се солидна подготовка. Данъците ще растат, това е сигурно.
— Е — каза Даинти, — малка утеха, но…
Вратата на кабинета отново се отвори и вътре влетя вече познатото на вещера нещо със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.
— Търговецът Бибервелт — съобщи то — нареди да се купят паници, ако са недостатъчно. Цената няма никакво значение.
— Прекрасно — усмихна се полуръстът и придоби изражението на дива котка. — Ще купим много паници, волята на господин Бибервелт е закон за нас. Какво друго трябва да купим? Зелки? Смола? Желязно гребло?
— Освен това търговецът Бибервелт — изхриптя нещото с кожухчето — моли да му бъдат изпратени трийсет крони в брой, защото трябва да плати един подкуп, да хапне и да изпие една бира, а в „Острието на копието“ трима чужденци са му откраднали торбата.
— А, трима чужденци — провлече Даинти. — Явно този град наистина е пълен с чужденци. А къде се намира сега уважаемият търговец Бибервелт, ако можем да попитаме?
— Къде другаде — каза нещото и подсмръкна, — на Западния пазар.
— Виме — каза Даинти зловещо, — не ме питай нищо, а просто ми намери една хубава дебела тояга. Отивам на Западния пазар, но ще ми трябва тояга. Там има прекалено много чужденци и крадци.
— Тояга, казваш? Ще ти намеря. Но, Даинти, искам да узная едно нещо, защото мира не ми дава. Казваш да не задавам въпроси, затова няма да задавам, а ще се опитам да отгатна, а ти ще потвърдиш или ще отречеш. Става ли?