— Затова — продължи Гералт — сега ще се превърнеш в Бибервелт и спокойно ще ми подадеш лапи да те вържа. Не можеш да се съпротивляваш, защото мен не си в състояние да копираш. Знаеш това много добре, Дуду. Нали за няколко секунди четеше мислите ми.
Телико неочаквано се изправи, чертите на вещерското лице се размиха и разляха, белите коси се разрошиха и започнаха да потъмняват.
— Прав си, Гералт — изговори той неразбираемо, защото точно в този момент устните му променяха формата си. — Прочетох мислите ти. За малко, но беше достатъчно. Знаеш ли какво ще направя сега?
Коженият му кафтан изведнъж се пребоядиса в блестящо червено. Метаморфът се усмихна, поправи шапката си с цвят на слива със забито в нея перо и подръпна ремъка на лютнята, преметната през рамото му. Лютнята, която преди това беше меч.
— Ще ти кажа какво ще направя сега, вещерю — засмя се той със звучния и сребрист смях на Лютичето. — Ще си отида, ще се смеся с тълпата и тихомълком ще се превърна в някой друг, може дори в някой скитник. Защото е по-добре да си скитник в Новиград, отколкото метаморф в пустошта. Новиград ми е задължен с нещо, Гералт. Появата му разруши околната среда, в която можехме да живеем в естествените си тела. Убиваха ни като бесни кучета. Аз съм един от малкото оцелели. Искам да живея и ще оцелея. Когато в студа ме преследваха вълци, аз се превръщах в един от тях и тичах с глутницата със седмици. И оцелях. Сега ще постъпя по същия начин, защото не мога повече да спя в пущинака и да зимувам в пещерите, не искам да съм вечно гладен, не искам все да съм мишена за стрелите. Тук, в Новиград, е топло, има храна, може да се заработва и жителите много рядко се стрелят с лъкове. Новиград е глутница вълци. Ще се присъединя към тях и ще оцелея. Разбираш ли?
Гералт кимна бавно.
— Вие сте предоставили — продължи метаморфа, изкривявайки устни в наглата усмивка на Лютичето — скромна възможност за приобщаване на джуджетата, полуръстовете, гномите и дори елфите. А с какво аз съм по-лош от тях? Защо ми отказват? Какво трябва да направя, за да получа възможността да живея в този град? Да се превърна в елфка със сърнени очи, копринени коси и дълги крака? Така ли? Но с какво елфката е по-добра от мен? С това, че като видите елфка, започвате да пристъпвате от крак на крак, а когато видите мен, ви се повръща? Да ви приседнат дано тези аргументи. Аз все пак ще оцелея. Знам как. Когато бях вълк, тичах, виех и се биех с останалите за самките. Като жител на Новиград ще търгувам, ще плета нови кошници, ще прося или ще крада като един от вас, ще правя онова, което правите вие. Кой знае, може дори да се оженя.
Вещерът мълчеше.
— Да — продължи спокойно Телико. — Отивам си. А ти, Гералт, няма да се опиташ да ме задържиш, няма дори да се помръднеш. Защото за няколко секунди четях мислите ти. Включително и тези, за които самият ти не искаш да си признаеш, които криеш дори от себе си. За да ме задържиш, ще ти се наложи да ме убиеш. А тази мисъл те отвращава. Така ли е?
Вещерът мълчеше.
Телико отново поправи ремъка на лютнята и се насочи към изхода. Вървеше смело, но Гералт виждаше как трепери и се свива в очакване острието да изсвисти. Прибра меча в ножницата, а метаморфът спря насред крачка, огледа се и рече:
— Всичко добро, Гералт. Благодаря ти.
— Всичко добро, Дуду — отговори вещерът. — Желая ти успех.
Метаморфът се обърна и тръгна към многолюдния пазар с живата широка походка на Лютичето. Размахваше лявата си ръка също като трубадура и пак като него се озъбваше в усмивка, когато срещнеше някое момиче. Гералт тръгна бавно подире му.
Телико свали в движение лютнята, забави крачка, взе два акорда, после ловко засвири познатата на Гералт мелодия. Обърна се леко встрани и пропя. Съвсем като Лютичето:
— Повтори това на Лютичето, ако го запомниш! — извика той. — И му кажи, че „Зима“ е неподходящо заглавие. Баладата трябва да се казва „Вечният огън“. Сбогом, вещерю!
— Хей! — разнесе се изведнъж. — Хей, фазан!
Телико се обърна учудено. Иззад палатката излезе Веспуля, разлюляла буйно бюст и втренчена зловещо в поета.
— Подир девойките ли тичаш, изменнико? — изсъска тя и люшна още по-предизвикателно гърди. — Песнички пееш, а кучи сине?
Телико свали шапката си и се поклони с характерната за Лютичето широка усмивка.
— Веспуля, скъпа — рече той нежно. — Колко съм щастлив да те видя отново. Прости ми, сладка моя. Длъжен съм…
— Длъжен си, длъжен си — прекъсна го Веспуля гръмогласно. — И всичко, което дължиш, сега ще го заплатиш!