Огромният меден тиган блесна на слънцето и с дълбок звучен стон се стовари върху главата на метаморфа. Телико, с неописуемо глупава гримаса на лицето, се олюля и падна, разперил ръце, а физиономията му изведнъж започна да се променя и разлива, и вече не приличаше на нищо познато. Когато видя това, вещерът скочи към него и в движение дръпна от една сергия голям килим. Хвърли го на земята, с два ритника избута метаморфа върху него и нави килима бързо и стегнато.
Седна отгоре и изтри чело с ръкав. Веспуля го гледаше зловещо, без да пуска тигана. Тълпата се сгъстяваше.
— Той е болен — каза вещерът и се усмихна измъчено. — Това е за негово добро. Не се скупчвайте, добри хора, клетникът се нуждае от въздух.
— Чухте ли? — попита спокойно, но гръмко пробиващият си път през тълпата Шапел. — Хайде да не се скупчваме. Хайде да се разотидем. Сборищата са забранени. Наказват се с глоби!
Тълпата моментално се разпръсна, но само за да се покаже Лютичето, който се приближаваше с бодра стъпка под звуците на лютнята. Когато го видя, Веспуля изпищя диво, изпусна тигана и хукна през площада.
— Какво й е? — попита Лютичето. — Дявола ли видя?
Гералт стана от килима, в който нещо веднага започна да шава. Шапел бавно се приближи. Беше сам, личната му охрана не се виждаше.
— Не бих се приближавал, ако бях на ваше място, господин Шапел — обади се тихо Гералт.
— Сериозно? — Шапел го гледаше студено, стиснал тънките си устни.
— Ако бях на ваше място, господин Шапел, щях да се направя, че нищо не съм видял.
— Да, това е ясно — каза Шапел. — Обаче не си на мое място.
Иззад палатката дотича Даинти Бибервелт, задъхан и изпотен. Когато видя Шапел, той се закова на място, сложи ръце зад гърба си, заподсвирква си и се направи, че разглежда покрива на хамбара.
Шапел се приближи до Гералт. Много близо. Вещерът не помръдна, само присви очи. Няколко мига двамата се гледаха, после Шапел се наведе към навития килим.
— Дуду — каза той, обръщайки се към подаващите се от килима деформирани обувки от козя кожа на Лютичето. — Копирай Бибервелт, бързо.
— Защо? — извика Даинти, отклонявайки поглед от хамбара. — Защо?
— Тихо — каза Шапел. — Е, Дуду, как е там?
— Готово — чу се приглушен глас от килима. — Готово… Сега…
Стърчащите от килима обувки от козя кожа омекнаха, размиха се и се превърнаха в покрити с козина боси стъпала на полуръст.
— Излизай, Дуду — каза Шапел. — А ти, Даинти, мълчи. За хората всички полуръстове имат едно и също лице. Нали?
Даинти промърмори нещо неразбираемо. Гералт, все още примижал, гледаше подозрително Шапел. Наместникът се изправи и се огледа. Същевременно от насъбралата се тълпа зяпачи беше останало само отдалечаващо се топуркане на дървени чепици.
Даинти Бибервелт Втори се измъкна от килима, кихна, седна и потри очите си и носа си. Лютичето приседна на захвърления наблизо сандък и задрънка на лютнята с изражение на умерено любопитство.
— Кой е това, как мислиш, Даинти? — попита меко Шапел. — Не ти ли се струва, че доста прилича на теб?
— Това е братовчед ми — изстреля полуръстът и се озъби. — Близък роднина. Дуду Бибервелт от Рдестова ливада, специалист по търговските операции. Тъкмо реших…
— Да, Даинти?
— Реших да го назнача за свой търговски представител в Новиград. Как ти се струва, братовчеде?
— О, благодаря ти, братовчеде — усмихна се широко близкият роднина, гордостта на клана Бибервелт, специалистът по търговски операции. Шапел също се усмихна.
— Е, сбъдна ли се мечтата ти за живот в града? — промърмори Гералт. — Какво намирате в тези градове, Дуду… и ти, Шапел?
— Поживей в пустошта — отвърна Шапел, — храни се с корени, понамокри се от дъждовете, помръзни през зимата — и ще разбереш. На нас също ни се полага нещо от живота, Гералт. Не сме по-лоши от вас.
— Не — кимна Гералт. — Не сте по-лоши. Може би даже сте по-добри. А какво стана с истинския Шапел?
— Получи удар — прошепна Шапел Втори. — Вече два месеца оттогава. Апоплектичен удар. Лека му пръст, да му свети Вечният огън. Аз точно тогава бях наблизо… никой не забеляза… Гералт, надявам се, че няма да…
— Какво не е забелязал никой? — попита Гералт с каменно изражение.
— Благодаря.
— И много ли сте тук?
— Има ли значение?
— Не — съгласи се вещерът. — Няма.
Иззад фургоните и палатките изскочи висока два лакътя фигурка със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.
— Господин Бибервелт — започна гномът и млъкна, местейки поглед от единия полуръст към другия.
— Мисля, малкия — каза Даинти, — че ти трябва моят братовчед, Дуду Бибервелт. Говори, говори. Това е той.
— Киселец казва, че всичко се е продало — каза гномът и се усмихна широко, показвайки острите си зъби. — По четири крони на парче.