— Май знам за какво става въпрос — каза Даинти. — Жалко, че Вивалди не е тук, за да изчисли веднага печалбата.
— Ще позволиш ли, братовчеде — обади се Телико Лунгревинк Леторт, по прякор Пенсток, за приятелите си Дуду, а за целия Новиград — член на многочисления род Бибервелт. — Позволи аз да я изчисля. Имам идеална памет за цифри. Както и за много други неща.
— Моля — поклони се Даинти. — Моля, братовчеде.
— Разходите — смръщи чело метаморфът — не бяха големи. Осемнайсет за розовото масло, осем и петдесет за рибеното масло, хм… Всичко общо, включително и шнурчето — четирийсет и пет крони. Печалби: шестстотин по четири крони, тоест две хиляди и четиристотин. Никакви комисиони, защото нямаше посредници…
— Бъди така добър да не забравяш данъка — напомни му Шапел Втори. — Имай предвид, че пред вас е представител на градската власт и църквата, който се отнася сериозно и честно към задълженията си.
— Освободено е от данъци — съобщи Дуду Бибервелт. — Защото е продажба със свята цел.
— Тоест?
— Когато се смесят в съответните пропорции рибеното масло, восъкът, маслото и оцветените капки кошинила — поясни метаморфът, — е достатъчно сместа да се изсипе в глинени паници и във всяка от тях да се мушне по къс от шнурчето. Запаленото шнурче гори с отличен червен пламък, който трае дълго и почти не мирише. Вечен огън. На свещенослужителите им трябваха лампи за Вечния огън. Сега вече си имат.
— По дяволите… — промърмори Шапел. — Вярно е… Трябваха цели светилници. Дуду, ти си гений.
— От майка ми е — отговори скромно Телико.
— Че как, одрал й е кожата — потвърди Даинти. — Погледнете само мъдрите му очи. Същинска Бегония Бибервелт, любимата ми леля.
— Гералт — простена Лютичето, — той за три дни е заработил повече, отколкото аз за цял живот пеене.
— На твое място — отговори сериозно вещерът — щях да изоставя пеенето и да се заема с търговия. Помоли го, може да те вземе за чирак.
— Вещерю… — хвана го за ръкава Телико. — Кажи как мога… да ти се отблагодаря…
— С двайсет и две крони.
— Какво?
— За нов кафтан. Виж какво остана от моя.
— Знаете ли какво? — извика изведнъж Лютичето. — Нека отидем в някой публичен дом. В „Пасифлора“! Бибервелтови плащат!
— А пускат ли там полуръстове? — обезпокои се Даинти.
— Нека се опитат да не пуснат! — Шапел направи страховита физиономия. — Нека само да опитат, и ще обвиня бордея им в ерес.
— Е? — възкликна Лютичето. — Тогава всичко е наред. Гералт, тръгваме ли?
Вещерът тихо се засмя.
— Знаеш ли какво, Лютиче — отвърна той, — с удоволствие.
Малка саможертва
I
Русалката изскочи от водата до кръста и бурно запляска с длани по повърхността. Гералт забеляза, че тя има красиви, почти идеални гърди. Ефектът се разваляше само от цвета — тъмнозелени зърна с малко по-светли ареоли. Ловко прескачайки поредната вълна, русалката се изви изящно, тръсна мокрите си светлозелени коси и запя мелодично.
— Какво? — Князът се наведе през борда на платнохода. — Какво каза тя?
— Отказва — преведе Гералт. — Казва, че не иска.
— Ти обясни ли й, че я обичам? Че не си представям живота без нея? Че искам да се оженя за нея? Само за нея и за никоя друга?
— Обясних й.
— И какво?
— Нищо.
— Тогава го повтори.
Вещерът притисна пръсти към устните си и издаде вибриращи трели. Подбирайки с усилие думите и мелодията, започна да превежда любовните излияния на княза.
Русалката се обърна по гръб и го прекъсна.
— Не превеждай, не се мъчи — пропя тя. — Разбрах. Когато казва, че ме обича, винаги има такава глупава физиономия. Каза ли нещо конкретно?
— Не особено.
— Жалко. — Русалката запляска и се гмурна, силно извивайки опашката си, и разпени водата, като вряза в нея плавника си, подобен на тези на барбуните.
— Какво? Какво каза тя? — попита князът.
— Че съжалява.
— Какво съжалява? Как така съжалява?
— Струва ми се, че това беше отказ.
— На мен не ми отказват! — извика князът, отричайки очевидния факт.
— Господине — измърмори капитанът на платнохода, — мрежите са готови, само да ги хвърлим — и е ваша…
— Не бих ви посъветвал — изрече тихо Гералт. — Тя не е сама. Под водата има много като нея, а в дълбините може да се крие и кракен.
Капитанът потрепна, пребледня и направи безсмислен жест, като сложи ръце на задника си.
— Кра… кракен?
— Кракен — потвърди вещерът. — Не ви съветвам да хвърляте мрежите. Достатъчно е тя да извика и от корабчето ви ще останат само плуващи дъски, а ние ще се издавим като котенца. И изобщо, Агловал, реши дали искаш да се жениш, или просто смяташ да я хванеш и да я държиш в бъчва!