— Ето ме — изпъчи се гордо поетът, намествайки шапката си с перо от чапла. — Какво искате, добри човече?
— Моите почитания — каза дебелият. — Аз съм Телери Дроухард, търговец на подправки, старейшина на местната гилдия. Моят син, Гаспар, се сгодява за Далия, дъщеря на Мествин, капитан на платноход.
— Ха — каза Лютичето, запазвайки достойна за един трубадур сериозност. — Поздравявам ви и желая щастие на младите. С какво мога да ви помогна? Или става въпрос за правото на първата нощ? От това никога не се отказвам…
— А? Не… това. Значи, работата е такава: празникът и почерпката по случай годежа са тази вечер. Жена ми е узнала, че сте в Бремерворд, и ми извади душата… Жените са си жени. Слушай, казва, Телери, да покажем на всички, че не сме простаци, че даваме мило и драго за изкуството. Щом ще имаме пиршество, трябва и нещо за душата, а не само ядене и пиене. Казвам й аз на глупавата жена: нали вече наехме един бард, малко ли ти е? А тя отговаря: един е малко, маестро Лютичето е съвсем друго нещо — каква слава има само, ще натрием носовете на съседите… Маестро, окажи ни тази чест… Двайсет и пет талера в брой, символично, то се знае… Само и само да се подкрепи изкуството…
— Правилно ли чух? — попита Лютичето напевно. — Аз да съм втори бард? Допълнение към друг музикант? Аз? Още не съм паднал толкова ниско, че да пригласям на някого, уважаеми господине!
Дроухард почервеня.
— Моля за извинение, маестро — измънка той. — Не го измислих аз… Жена ми… Простете. Окажете ни честта…
— Лютиче — прошепна тихо Гералт. — Не вири нос. Тези няколко монети ни трябват.
— Не ме поучавай! — развика се поетът. — Аз ли виря нос? Аз? Вижте го него! А какво да кажем за теб, дето постоянно отказваш изгодни предложения? Не убиваш хирики, защото са застрашени от изчезване, войсилки — защото са безвредни, нощаци — защото са сладки, дракони — защото кодексът забранява. Аз също уважавам себе си, представи си! Аз също имам свой кодекс!
— Лютиче, моля те, направи го заради мен. Малка саможертва, момче, нищо повече. Обещавам ти, че няма да капризнича при следващата задача, която ми възложат. Е?
Трубадурът заби поглед в земята, почеса се по брадичката, покрита със светъл пухкав мъх. Дроухард, отворил уста, се приближи още повече.
— Маестро… Окажете ни честта. Жена ми няма да ми прости, ако не ви уговоря. Нека да бъдат трийсет.
— Трийсет и пет — каза твърдо Лютичето. Гералт се усмихна, наслаждавайки се обнадеждено на аромата, прииждащ от кръчмата.
— Договорихме се, маестро, договорихме се — побърза да каже Телери Дроухард и стана ясно, че би дал и четирийсет, ако се наложи. — А сега… Ако искате да отдъхнете и да се приготвите, моят дом е и ваш. И вие, господине… Как се казвате?
— Гералт от Ривия.
— Разбира се, каня и вас. Да похапнете, да пийнете…
— С удоволствие — каза Лютичето. — Покажете ни пътя, уважаеми господин Дроухард. А между другото, кой е другият бард?
— Благородната госпожа Еси Давен.
III
Гералт още веднъж потърка с ръкав сребърните копчета на кафтана и катарамата на колана си, вчеса с пръсти завързаната с чиста лента коса и изчисти ботушите си, като ги потърка един в друг.
— Лютиче?
— А? — Бардът поглади забоденото в шапката му перо и изпъна кафтана си. И двамата отделиха половин ден на почистване на дрехите си и привеждането им в относителен ред. — Какво, Гералт?
— Постарай се да се държиш така, че да ни изхвърлят след вечерята, а не преди нея.
— Надявам се, че се шегуваш? По-добре гледай себе си. Е, влизаме ли?
— Влизаме. Чуваш ли? Някой пее. Жена.
— Сега ли я чу? Това е Еси Давен, наричана Оченцето. Никога ли не си срещал жени-бардове? А, забравих, че заобикаляш местата, където изкуството разцъфтява. Оченцето е талантлива поетеса и певица, но, за съжаление, не е лишена от недостатъци, като наглостта, както чувам, не е най-малкият сред тях. В момента пее моя балада. За което ще й кажа някои неща, от които оченцето й ще се просълзи.
— Лютиче, смили се! Ще ни изгонят.
— Не се бъркай. Това са професионални въпроси. Да влизаме.
— Лютиче?
— А?
— Защо Оченцето?
— Ще видиш.
Пиршеството протичаше в помещението на просторен склад, от който бяха изнесли бъчонките с херинга и рибено масло. Бяха се опитали — не особено успешно — да убият миризмата с окачени навсякъде връзки имел и пирен, украсени с цветни лентички. На места, както го изискваше обичаят, висяха връзки чесън — за да отблъскват вампирите. Табуретките и пейките, наредени край стената, бяха покрити с бяло платно, а в ъгъла имаше голямо огнище и шиш. Беше тясно, но не много шумно. Бяха се събрали повече от петдесет души с най-различни професии и положение в обществото. Пъпчивият жених и неоткъсващата поглед от него невеста слушаха съсредоточено мелодичната балада. Тя бе изпълнявана от девойка със скромна синя рокля, седнала на висок стол и опряла лютнята на коленете си. Девойката не беше на повече от осемнайсет и бе много слаба. Косите й, дълги и гъсти, имаха цвят на тъмно злато. Когато Гералт и Лютичето влязоха, тя тъкмо свършваше песента и благодари с кимване на аплодисментите.