— Да — потвърди Зелест. — Обикновено не плуваме там — има водовъртежи и камъни, опасно е за гмуркане. Но край брега бисерите са все по-малко. И ето, че пратихме една лодка нататък. Седем души екипаж, двама матроси и петима гмуркачи, включително и една жена. Когато не се върнаха до вечерта, започнахме да се безпокоим, макар че морето беше спокойно — като залято с масло. Изпратих няколко бързи канута и те скоро намерили лодката дрейфуваща в морето. В нея нямало никого. Потънали са като камъни. Не е ясно какво е станало, но определено е имало битка, същинско клане. Има следи…
— Какви следи? — присви очи вещерът.
— Цялата лодка е в кръв.
Дроухард изсумтя и се огледа неспокойно. Зелест понижи глас.
— Всичко е, както ви го казвам — процеди той през зъби. — Цялата лодка е в кръв. Същинска касапница. Нещо е убило тази хора. Разправят, че е морско чудовище.
— Не са пирати? — попита тихо Гералт. — Или конкуренти ловци на бисери? Изключвате възможността за обикновена разправа с ножове?
— Изключваме я — каза князът. — Тук няма никакви пирати, нито конкуренти. А разправите с ножове не приключват с изчезването на всички. Не, Гералт. Зелест е прав. Става дума за морско чудовище. Слушай, никой не смее да излезе в морето, дори до близките и познати места. Хората са обхванати от див страх и пристанището е парализирано. Дори платноходите и галерите не помръдват. Разбираш ли, вещерю?
— Разбирам — кимна Гералт. — Кой ще ми покаже мястото?
— Ха! — Агловал сложи ръка на масата и забарабани с пръсти. — Това ми харесва. Ето това е по вещерски. Веднага се залавяш за работа, без празни приказки. Да, обичам така. Виждаш ли, Дроухард, казвах ти: добрият вещер е гладният вещер. А, Гералт? Ако не беше музикалният ти приятел, днес отново щеше да си легнеш с празен стомах. Добре съм информиран, нали?
Дроухард наведе глава. Зелест гледаше безизразно пред себе си.
— Кой ще ми покаже мястото? — повтори Гералт, като гледаше студено Агловал.
— Зелест — каза князът и престана да се усмихва. — Зелест ще ти покаже Драконовите зъби и пътя към тях. Кога смяташ да се захванеш с работата?
— На сутринта. Бъдете на пристана, господин Зелест.
— Добре, господин вещерю.
— Прекрасно — потри ръце князът и отново се усмихна подигравателно. — Гералт, разчитам, че с чудовището ще имаш по-голям успех, отколкото с Шееназ. Наистина разчитам на това. А, още нещо. Забранявам да се говори за това; не искам паниката да се разпространява. Разбра ли, Дроухард? Ще наредя да ти изтръгнат езика, ако проговориш.
— Разбрах, княже.
— Добре. — Агловал се изправи. — Сега върви, няма да преча на пиршеството, не искам да провокирам слухове. Всичко хубаво, Дроухард, и пожелай на сгодените щастие от мое име.
— Благодаря, княже.
Еси Давен, седнала на табуретка в обкръжението на плътен венец от слушатели, пееше мелодична и тъжна балада за достойната за съжаление съдба на изоставена любовница. Лютичето, облегнал се на един стълб, си мърмореше нещо под носа и отмерваше с пръсти тактовете и сричките.
— Е, какво? — попита той. — Получи ли работа, Гералт?
— Получих. — Вещерът не изпадна в подробности, които, впрочем, не засягаха барда.
— Казах ти, че надушвам парите. Добре, много добре. Аз ще заработя, ти ще заработиш, ще има с какво да гуляем. Ще отидем в Цидарис — ще успеем за празника на гроздобера. А сега ме извини за минутка. Там, на пейката, има нещо интересно.
Гералт проследи погледа на поета, но не видя нищо интересно, освен няколко девойки с полуотворени уста. Лютичето изпъна кафтана си, отмести шапката към дясното ухо и с бодра стъпка тръгна към пейката. Избегна с ловка флангова маневра матроните, пазещи девойките, и започна да се усмихва, показвайки зъбите си, в обичайния за него ритуал.
Еси Давен приключи баладата, получи аплодисменти, малка кесия и голям букет красиви, макар и малко поувехнали хризантеми.
Гералт кръжеше между гостите, чакайки изгоден случай да заеме място на отрупаната с ястия маса. Гледаше тъжно към изчезващите с ускорени темпове маринована херинга, зелеви сарми, варени агнешки главички и котлети, към разкъсваните на парчета салами и печени пилета, към разрязваните с ножове пушена сьомга и свинска шунка. Проблемът беше там, че на пейките около масите нямаше свободни места.
Девойките и матроните се поразмърдаха и заобиколиха Лютичето, настоявайки с пискливи гласчета да попее. Лютичето се усмихваше искрено и отказваше с престорена скромност. Гералт преодоля смущението си и почти насила си проправи път до една от масите.
Някакъв старец, който остро миришеше на оцет, се премести поразително учтиво и охотно, като едва не събори от пейката съседа си. Гералт незабавно се зае с храната и опустоши мълниеносно единствената чиния, до която успя да се добере. Миришещият на оцет старец сложи пред него друга. От благодарност вещерът съсредоточено изслуша дългата тирада за сегашните времена и днешната младеж. Старецът упорито наричаше разпуснатите нрави „разврат“ и на Гералт не му беше лесно да запази сериозно изражение.