Еси стоеше самичка до стената под връзка имел и настройваше лютнята си. Вещерът видя, че един юноша с тесен брокатен кафтан отиде при нея и й заговори нещо с усмивка. Еси погледна младежа, изкриви леко красивите си устни и бързо рече нещо. Юношата се сепна и побърза да се отдалечи, а ушите му, червени като рубини, още дълго светиха в полумрака.
— … Низост, позор и срамота — продължаваше старецът. — Голям разврат, господине.
— Вярно е — потвърди Гералт неуверено, докато обираше остатъците в чинията със залък хляб.
— Моля за тишина, благородни дами и господа! — извика Дроухард и излезе насред залата. — Знаменитият маестро Лютичето, макар и малко болен и поуморен, ще ни изпее знаменитата балада за царица Мариен и Черния гарван! Ще направи това в отговор на горещата молба на дъщерята на мелничаря, госпожица Веверка, на която, както се изрази той, не може да се откаже.
Госпожица Веверка, една от най-грозноватите сред седналите на масата девойки, веднага се изчерви. Разнесоха се викове и ръкопляскания, които заглушиха поредната забележка за разврата от страна на вонящия на оцет старец. Лютичето изчака да настъпи пълна тишина, изсвири с лютнята ефектно встъпление и запя, без да откъсва поглед от госпожица Веверка, която от куплет на куплет ставаше все по-красива. „Наистина — помисли си Гералт, — този кучи син действа по-ефективно от магьосническите кремове и мазила, които продава Йенефер на сергията си във Венгерберг“.
Еси се промъкна зад гърбовете на наредилите се в полукръг около Лютичето слушатели и тихомълком се отправи към вратата на терасата. Воден от странно предчувствие, вещерът се измъкна ловко от масата и тръгна подире й.
Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.
— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.
— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?
— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.
— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.
Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.
— С какво свързваш морето, Гералт? — попита внезапно Еси.
— С безпокойство — отвърна той, без да се замисля.
— Интересно. А изглеждаш толкова спокоен и сдържан.
— Не казах, че чувствам безпокойство. Ти ме попита с какво свързвам морето.
— Асоциацията е огледало на душата. Знам нещичко за това, аз съм поет.
— А ти с какво свързваш морето, Еси? — попита бързо Гералт, за да приключат с обсъждането на безпокойството, което всъщност чувстваше.
— С вечно движение — отговори тя след кратка пауза. — С промени. И със загадка, тайна, с нещо, което не схващам, което бих могла да опиша по хиляди начина, с хиляди стихове, без да стигна до същността му. Да, може би е точно това.
— Виж ти — каза той. Като че вербената започваше да му действа все по-силно. — Това, което усещаш ти, е също безпокойство. А изглеждаш толкова спокойна и сдържана.
Тя се обърна към него, отметна златистата си къдрица и го погледна с прекрасните си очи.
— Не съм спокойна и сдържана, Гералт.
Случи се неочаквано, напълно неочаквано. Жестът, който направи той и който можеше да бъде само леко докосване на ръката й, прерасна в силна прегръдка. Привлече я бързо, но не грубо, към себе си и телата им се докоснаха бурно, стремително. Еси застина, напрегна се, изви силно тяло назад и опря здраво ръце в неговите, сякаш искаше да ги свали от талията си, но вместо това ги хвана по-здраво, наведе глава и разтвори устни.
— Защо… защо? — прошепна тя. Окото й беше широко отворено, златната къдрица се спускаше върху другото.