Той я хвана за ръка и двамата слязоха от кея. Вървяха бавно по брега на морето — по каменистия плаж, покрай нахвърляните на брега лодки, между редиците мрежи, овесени на колове, между полюляващите се на вятъра завеси от наредени за сушене риби. Гералт неочаквано откри, че компанията на поетесата изобщо не му пречи, че тя не е досадна или нахална. Освен това се надяваше, че спокойният и делови разговор ще заличи последствията от глупавата целувка на терасата. Фактът, че Еси дойде на кея, му позволяваше да се надява, че тя не му се сърди. А това го радваше.
— Как да пипна чудовището? — повтори той думите й. — Де да знаех. Известно ми е много малко за морските страшилища.
— Интересно. Доколкото знам, в морето чудовищата са значително повече, отколкото на сушата. Както като количество, така и като разнообразие. Струва ми се, че морето би трябвало до е благодатен район на действие за един вещер.
— Но не е така.
— Защо?
— Настъплението на хората в морето — той се извърна, изкашля се и продължи — е започнало неотдавна. Вещерите са били необходими на сушата, при първия етап на колонизацията. Ние не сме пригодени за война със съществата, обитаващи морето, макар че там е пълно с всякакви агресивни гадости. Вещерските ни способности не са достатъчни в борбата с морските чудовища. За нас тези същества са прекалено едри, твърде добре защитени и страшно уверени, когато са в своята среда. Това е, общо взето.
— А чудовището, което е убило ловците? Не се ли досещаш какво може да е било?
— Може би кракен?
— Не. Един кракен би разбил лодката, а тя е останала цяла. И разправят, че е била пълна с кръв. — Оченцето преглътна и забележимо пребледня. — Не мисли, че се правя на умна. Израснала съм край морето, виждала съм някои неща.
— Тогава какво може да е било? Гигантски калмар? Може да е измъкнал хората от палубата…
— Тогава нямаше да има кръв. Не е калмар, не е косатка, не е драконокостенурка. Нали лодката не е разбита или преобърната? Тварта просто се е качила на борда и е устроила клането там. Може би грешиш, като търсиш в морето?
Вещерът се замисли.
— Започваш да ме изумяваш, Еси — каза той. Поетесата се изчерви. — Не е изключено: може да са ги нападнали от въздуха. Някакво драконоподобно, грифон, виверн, въздушен змей или видлогон. Може би дори рок…
— Извинявай — прекъсна го Еси. — Виж кой идва!
По брега се приближаваше Агловал, сам, с мокри дрехи. Беше явно вбесен, а когато ги видя, направо почервеня от ярост.
Еси направи лек реверанс, а Гералт наведе глава и сложи ръка на гърдите си.
— Стърча на камъка вече три часа, още от разсъмване — изплю се Агловал. — А тя дори не се показа. Три часа, като последния глупак, на камъка, заливан от водата.
— Съжалявам — промърмори вещерът.
— Съжаляваш? — избухна князът. — Съжаляваш? Ти си виновен! Провали всичко. Изпорти работата.
— Какво съм изпортил? Аз бях само преводач.
— По дяволите! — прекъсна го Агловал и се извърна. Профилът му беше наистина кралски, достоен да се изсече на монета. — Защо трябваше да те наемам? Звучи парадоксално, но докато нямахме преводач, с Шееназ се разбирахме по-добре. А сега… чу ли какво се говори из града? Шепнат си, че ловците са загинали, защото съм ядосал русалката. Че това е нейното отмъщение.
— Глупости — подхвърли студено вещерът.
— А ако не са глупости? — подхвърли князът. — Откъде да знам какви си й ги наговорил и на какво е способна. Откъде да знам с какви чудовища си бъбри там, в дълбините. Докажи ми, че са глупости, и ми донеси главата на чудовището, което е убило ловците. Хващай се за работа, вместо да флиртуваш на плажа.
— Така значи — ядоса се Гералт. — И как? Да вляза в морето, яхнал бъчва? Твоят Зелест заплаши моряците с бой и изтезания и въпреки това никой не иска да дойде с мен. Самият Зелест също не иска. Тогава как…
— Какво ме интересува как? — прекъсна го Агловал. — Това е твоя грижа! За какво са вещерите, ако не за това порядъчните хора да не си бият главите, чудейки се как да се отърват от някое чудовище? Наех те и искам да си свършиш работата. А ако не искаш, ще наредя да те бият с камшици чак до границите на кралството!
— Успокойте се, благородни князе — обади се тихо Оченцето, но бледността й и треперенето на ръцете й издаваха колко е развълнувана. — И не бива да заплашвате Гералт, много ви моля. За щастие ние с Лютичето си имаме приятели. Например крал Етайн от Цидарис ни обича много, обича и баладите ни. Крал Етайн е просветен монарх и обича да казва, че баладите ни не са просто жива мелодия и рими, но и начин за предаване на сведения и знания — хроника на човечеството. На вас много ли ви се иска, благородни князе, да попаднете в хрониката на човечеството? Мога да помогна.