Агловал я гледа няколко секунди студено и пренебрежително.
— Загиналите ловци имаха жени и деца — каза той най-накрая, значително по-тихо и по-спокойно. — Останалите скоро ще влязат пак в морето, защото гладът ще почука на портите им. Ловци на бисери, на змиорки и омари, рибарите — всички. Сега се боят, но гладът ще победи страха. Ще влязат в морето. Но ще се върнат ли? Как мислиш, Гералт? А вие, госпожице Давен? Ще ми бъде интересно да чуя баладата, която ще измислите по този повод. Баладата за вещера, който бездейства на брега и гледа окървавените палуби на лодките и плачещите деца.
Еси пребледня още повече, но вдигна гордо глава, духна къдрицата и понечи да отговори, но Гералт бързо я стисна за ръката и секна вече приготвените думи.
— Достатъчно — каза той. — В целия този потоп от думи имаше само едно нещо, което наистина е от значение. Ти ме нае, Агловал. Аз се съгласих и ще изпълня задачата, ако изобщо е възможно да се изпълни.
— Разчитам на това — отвърна кротко князът. — Довиждане. Поклон, госпожице Давен.
Еси не направи реверанс, само кимна. Агловал придърпа нагоре мокрите си панталони и тръгна към пристанището, олюлявайки се върху камъните. Едва сега Гералт осъзна, че продължава да държи поетесата за ръката, а тя не се опитва да се измъкне. Той отпусна пръсти. Еси, поуспокоена и вече с нормален цвят на лицето, се обърна към него.
— Лесно се поддаваш на натиск. Достатъчно е да ти кажат няколко думи за жени и деца. А се говори, че вие, вещерите, сте безчувствени. Чуй ме, на Агловал не му пука за жените, децата и старците. Той иска да се възобнови ловът на бисери, защото сега търпи загуби. Баламосва те с гладни дечица и ти веднага си готов да си рискуваш живота…
— Еси — прекъсна я вещерът, — аз съм вещер. Професията ми е да си рискувам живота. Децата нямат нищо общо.
— Не можеш да ме излъжеш.
— Защо реши, че имам такова намерение?
— Защото, ако беше такъв студен професионалист, какъвто искаш да се изкараш, щеше да се попазариш за цената. А ти не обели и дума за заплащането. Е, добре, стига за това. Ще се връщаме ли?
— Да повървим още.
— С удоволствие. Гералт?
— Слушам.
— Нали ти казах, че съм израснала край морето. Умея да управлявам лодка и…
— Избий си го от главата.
— Защо?
— Избий си го от главата — повтори той рязко.
— Можеше да го кажеш по-учтиво — отвърна тя.
— Можех. Но щеше да решиш… дявол знае какво щеше да решиш. А аз съм безчувствен вещер и студен професионалист. Рискувам собствения си живот, но не и чуждия.
Еси замълча, стисна зъби и тръсна глава. Порив на вятъра отново разроши косите й и плетеница от златни кичури закри за миг лицето й.
— Просто исках да ти помогна — каза тя.
— Знам. Благодаря ти.
— Гералт?
— Слушам те.
— А ако в слуховете, за които спомена Агловал, има нещо вярно? Нали знаеш, русалките не винаги са доброжелателни. Известни са случаи…
— Не вярвам.
— Водорасляците — продължи замислено Оченцето, — нереидите, тритоните, морските нимфи. Кой знае на какво са способни. А Шееназ… си има причина…
— Не вярвам — прекъсна я той.
— Не вярваш или не искаш да повярваш?
Той не отговори.
— И искаш да те смятат за студен професионалист? — попита тя със странна усмивка. — Професионалист, който мисли не с главата си, а с острието на меча? Ако искаш, ще ти кажа какъв си всъщност.
— Знам какъв съм.
— Ти си чувствителен — каза тя тихо. — В дълбината на душата си си пълен с тревоги. Не можеш да ме излъжеш с каменната си физиономия и студения си глас. Ти си чувствителен и именно чувствителността ти те кара да се страхуваш да не би това, против което смяташ да се изправиш с меч в ръка, да не се окаже право, да не получи морално предимство…
— Не, Еси — изрече бавно той. — Не търси в мен тема за трогателна балада за вещер, разкъсван от вътрешни противоречия. Възможно е и да ми се иска да е така, но не е. Моралните ми дилеми се разрешават от кодекса и от възпитанието ми.
— Не говори така! — възкликна тя. — Не разбирам защо се опитваш…
— Еси — отново я прекъсна той. — Опитай се да ме разбереш правилно. Аз не съм странстващ рицар.
— Но не си и студен, безумен убиец.
— Вярно е — съгласи се той спокойно. — Не съм студен и безумен, макар че повечето мислят обратното. Но ме извисяват не чувствителността и свойствата на характера ми, а надменната и груба гордост на професионалиста, убеден в своята значимост. Професионалист, на когото са набили в главата, че законите на професията му и студената рутина са по-важни от емоциите, че те го предпазват от грешките, които може да допусне, ако задълбае в дилемите на Доброто и Злото, Реда и Хаоса. Не, Еси. Не аз съм чувствителен, а ти. Впрочем, това го изисква професията ти, нали? Ти се обезпокои, когато ти хрумна, че симпатичната на пръв поглед отхвърлена русалка е нападнала ловците на бисери в пристъп на отчаяние и жажда за мъст. Ти веднага започваш да търсиш оправдания за русалката, смекчаващи вината обстоятелства, побиват те тръпки при мисълта, че един вещер, на когото князът е платил, ще убие една прелестна русалка само задето се е осмелила да се поддаде на емоциите. А вещерът, Еси, е лишен от такива дилеми. И от чувства. Дори и да се окаже, че е виновна, вещерът няма да убие русалката, защото кодексът му забранява. Кодексът решава дилемата вместо вещера.