— Ама че вони тук — изруга бардът, догонвайки Гералт. Изплю се и изтръска водата от шапката си. — И вали, и е студено. Ще се простудя и ще си загубя гласа, по дяволите…
— Не мрънкай. Ако искаш да се върнеш, знаеш пътя.
Веднага след основата на Драконовите зъби се ширеше равнина, а по-нататък беше дълбокото и спокойно море — границата на отлива.
— Ха, Гералт. — Лютичето се огледа. — Твоето чудовище явно е било достатъчно умно да се измъкне в открито море заедно с отдръпващата се вода. Ти да не мислеше, че лежи някъде по гръб и чака да го заколиш?
— Замълчи.
Вещерът се приближи към края на равнината, клекна и предпазливо докосна острите раковини, залепнали по скалата. Не се виждаше нищо, водата беше тъмна и мътна.
Лютичето проучи ъгълчетата на рифовете, като отхвърляше с ритници най-нахалните раци, оглеждаше и опипваше мокрите камъни с бради от висящи водорасли и украсени с колонии от ракообразни и охлюви.
— Ей, Гералт!
— Какво?
— Виж тези миди. Бисерни са, нали?
— Не.
— Разбираш ли от тези неща?
— Не.
— Тогава се въздържай да изказваш мнението си, докато не започнеш да разбираш. Аз съм сигурен, че това са бисерни миди. Сега ще си съберем малко бисерчета и ще спечелим от експедицията нещо повече от простуда. Да събирам ли, Гералт?
— Събирай. Чудовището напада ловците. Събирачите като теб влизат в тази категория.
— Значи аз съм примамката?!
— Събирай, събирай. Гледай да са по-едри — дори да няма бисери, ще си сварим супа.
— Няма начин. Ще взема само бисерите, притрябвали са ми черупките. Проклятие… как се отваря това? Имаш ли нож, Гералт?
— Ама ти и нож ли не си взел?
— Аз съм поет, не съм ножар. Добре, добре, ще ги слагам в торбата, а после ще извадим бисерите. Ах, ти! Изчезвай!
Ракът, ритнат от Лютичето, прелетя над главата на Гералт и се пльосна във водата. Вещерът вървеше бавно по края на равнината, вглеждаше се в черната, непроницаема вода и слушаше ритмичното почукване на камъните, с които Лютичето отлепваше мидите от скалата.
— Лютиче! Ела да видиш!
Плоската, потрепваща равнина свършваше внезапно с остър ръб, от който скалата се спускаше под прав ъгъл надолу. Под повърхността на водата ясно се виждаха огромни правоъгълни блокове от бял мрамор, обрасли с водорасли и мекотели, които шаваха във водата като разклащани от вятъра цветя.
— Какво е това? Прилича на… стъпала — прошепна смаяно Лютичето. — Ооо, стъпала към подземен град. Към легендарния Ис, погълнат от вълните. Знаеш ли легендата за града в бездната, за Ис под Водите? Ооо, ще напиша такава балада за това, че конкуренцията ще се отчае. Трябва да го огледам по-отблизо… Виж, там има някаква мозайка, нещо е изсечено. Май са надписи. Отмести се, Гералт.
— Лютиче, там е бездна! Ще се подхлъзнеш…
— Еее, стига… И без това съм мокър. Виж, тук, на първото стъпало, не е дълбоко, едва до кръста е. И е широко като бална зала. О, по дяволите…
Гералт веднага скочи във водата и задържа барда, потънал до шията.
— Спънах се от тази гадост… — Лютичето си пое въздух и вдигна с две ръце голяма плоска мида с тъмносиня черупка, обрасла с водорасли. — На стъпалата е пълно с тях. Красив цвят, нали? Дай да я сложа в твоята торба, моята вече е пълна.
— Излизай оттам — процеди ядосано вещерът. — Веднага се качвай на равнината. Това не е игра.
— Тихо! Чу ли? Какво беше това?
Разбира се, Гералт беше чул. Звукът долетя изпод водата. Приглушен и дълбок, тих, кратък и отсечен. Звън на камбана.
— Виж ти, камбана — прошепна Лютичето, докато се качваше пак на равнината. — Бях прав, Гералт. Това е камбана от потъналия Ис, камбана от гласа на призраците, приглушена от тежестта на дълбината. Това проклятие ни напомня…
— Ще млъкнеш ли най-накрая?
Звукът се повтори. Този път идваше по-отблизо.
— … Напомня ни — продължи Лютичето, изстисквайки мокрия си кафтан — за страшната му съдба. Този звън е предупреждение…
Вещерът престана да обръща внимание на Лютичето и се прехвърли на други мисли. Усещаше някого.
— Това е предупреждение. — Лютичето изплези леко език — винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. — Предупреждение или… Хмм… Да не забравим… хмм… хмм… Готово!
Водата край вещера забълбука. Лютичето извика. От пяната се появи чудовище с изпъкнали очи. То замахна към Гералт с широко, нащърбено, подобно на сърп острие. Гералт беше грабнал меча още в мига, в който водата закипя, така че сега просто се обърна и удари чудовището в увисналите, покрити с люспи гърди. Веднага се обърна на другата посока, защото се появи втори водовъртеж, от който се подаде нещо със странен шлем и с дреха, наподобяваща броня от позеленяла мед. Вещерът с широк замах отблъсна острието на насоченото към него късо копие, нанесе удар по рибешката зъбеста муцуна и отскочи към края на равнината, разплисквайки водата.