— Бягай, Лютиче!
— Дай ръка!
— Бягай, по дяволите!
Още едно същество изскочи от водата, разсичайки въздуха с кривата сабя, която държеше в зелената си грапава лапа. Вещерът отскочи от осеяния с раковини ръб на скалата и зае бойна поза, но рибоокото същество не се приближаваше. То беше високо колкото Гералт — водата също стигаше до кръста му, — но внушителният гребен, стърчащ от гърба му и издутите хриле го правеха да изглежда по-едро. Гримасата, изкривяваща широката зъбата паст, поразително приличаше на зловеща усмивка.
Без да обръща внимание на двете потрепващи, плуващи в червената вода тела, съществото вдигна сабята, стиснало с две ръце безформената й ръкохватка. Напрегна силно гребена и хрилете си и завъртя ловко острието, което изсвистя във въздуха.
Съществото пристъпи напред, изпращайки вълна към Гералт, който също завъртя меча и пристъпи, приел предизвикателството.
Рибоокият ловко премести пръсти по ръкохватката, отпусна бавно защитените си с медна броня ръце под водата и скри оръжието. Вещерът хвана меча с две ръце — дясната до самия предпазител, а лявата зад нея — и го вдигна нагоре и малко встрани, над лявото си рамо. Гледаше чудовището право в очите — опални рибешки, дъгоцветни очи, които имаха формата на капки и излъчваха металически блясък. Очи, които не изразяваха нищо и не издаваха нищо. Нищо, което би могло да предупреди за нападение. От дълбините, от долните стъпала, водещи към черната бездна, долетя камбанен звън. Идваше от все по-близо и ставаше все по-ясен.
Рибоокият се втурна напред, измъквайки острието изпод водата, и нападна мълниеносно с далечен страничен удар. На Гералт просто му провървя, защото интуитивно предположи, че ударът ще дойде отдясно. Отби насоченото надолу острие, като се извъртя рязко, и веднага нанесе удар, посрещнат от сабята на чудовището. Сега всичко зависеше от това кой по-бързо ще премести пръсти върху ръкохватката, кой пръв ще премине от плоското, статично съприкосновение на остриетата към удар, за силата на който вече се подготвяха и двамата, пренасяйки тежестта си върху нужния крак. Гералт вече се бе убедил, че и двамата са еднакво бързи.
Но пръстите на рибоокия бяха по-дълги.
Вещерът го удари по хълбока, разсече го, извъртя се, за да натисне острието, и без никакво усилие избегна широк, отчаян и лишен от изящество удар.
Чудовището раззина рибешката си паст и се скри под водата, в която пулсираха тъмночервени облаци.
— Дай ръка, бързо! — извика Лютичето. — Плуват насам. Цяла тълпа! Виждам ги!
Вещерът се хвана за дясната ръка на барда и се измъкна от водата върху каменистата равнина. Последва го вълна с широк фронт.
Приливът започваше.
Затичаха се бързо, преследвани от прииждащата вода. Гералт се обърна и видя, че от морето изскачат многобройни рибоиди и хукват да ги преследват, подскачайки ловко с мускулестите си крака. Той безмълвно ускори бяг.
Лютичето тичаше, като се задъхваше и с усилие пореше водата, която вече стигаше до коленете им. Изведнъж бардът се спъна, пльосна се насред водораслите и се подпря на дъното с треперещи ръце. Гералт го хвана за колана и го измъкна от кипящия кръг пяна.
— Бягай! Бягай! Аз ще ги задържа!
— Гералт…
— Бягай, Лютиче! Скоро водата ще запълни пролома и тогава няма да можем да се измъкнем! Бягай с всички сили!
Лютичето изохка и побягна. Вещерът тичаше подире му, разчитайки, че при преследването чудовищата ще се разпръснат във верига. Знаеше, че не може да победи, ако се бие с всички едновременно.
Настигнаха го до самия пролом, тъй като водата вече беше толкова дълбока, че те можеха да плуват, а той с усилие се придвижваше напред по хлъзгавите камъни, като постоянно потъваше в пяната. Но в пролома беше прекалено тясно, за да успеят да го нападнат от всички страни. Гералт спря при кухината, в която Лютичето бе намерил черепа.
Огледа се и се успокои.
Удари със самия връх на меча си първия преследвач там, където трябваше да е слепоочието му. На другия, въоръжен с къса брадва, разпори корема. Третият избяга.
Вещерът хукна нагоре по пролома, но в този момент една издигаща се вълна забуча, разпени се, завъртя се в пролома, създавайки водовъртеж, откъсна го от камъните и го понесе надолу към кипящото море. Той се сблъска с мятащ се във водовъртежа рибоид и го отхвърли с ритник. Но след миг някой го хвана за краката и го повлече към дъното. Гърбът му се удари в камъните и Гералт отвори очи тъкмо навреме, за да види две тъмни фигури и блясъка на оръжията им. Парира първото с меча си и машинално се прикри с лявата си ръка от второто. Усети удара, после дойде болката. Отблъсна се с крака от дъното и се понесе към повърхността, събрал пръсти в Знак. Взривът беше приглушен и кратка болка го удари в ушите. „Ако се измъкна жив — помисли вещерът, пляскайки във водата, — ако се измъкна жив, ще отида при Йен във Венгерберг и ще опитам още веднъж… Ако се измъкна жив…“