— Сами ще си изсъхнат. — Лютичето облече влажния кафтан на Гералт и погледна със завист сребърните гвоздеи на ръкавите.
— Стига си плещил. А какво е това? Нима торбата още е пълна с тиня и водорасли? А това… Пфу!
Гералт и Лютичето мълчаливо погледнаха тъмносинята мида, която Еси държеше с два пръста. Съвсем бяха забравили за нея. Черупката беше полуотворена и силно вонеше.
— Това е подарък — каза Лютичето, прокрадвайки се към вратата. — Утре имаш рожден ден, Кукличке. Така че това е подарък за теб.
— Това?
— Красива е, нали? — Лютичето подуши и бързо добави: — От Гералт е. Той я избра за теб. А, вече е време. Закъснявам. Всичко хубаво…
След като той излезе, Оченцето мълча минута. Вещерът гледаше смърдящата мида и изгаряше от срам — заради Лютичето и заради самия себе си.
— Сетил се е за рождения ми ден? — попита бавно Еси, като държеше мидата по-надалече от себе си. — Наистина ли?
— Дай я тук — рече рязко Гералт и стана от сламеника, пазейки бинтованата си ръка. — Извинявам се заради този идиот…
— Недей — каза тя и извади малка кама от ножницата, която висеше на колана й. — Мидата наистина е красива, ще я запазя за спомен. Само че преди това трябва да я измия и най-вече да изчистя… съдържанието й. Ще го изхвърля през прозореца, на котките.
Нещо тупна и се завъртя на пода. Гералт разшири зениците си и го видя преди Еси.
Беше бисер. Блестящ бисер с преливащи се цветове и с размерите на грахово зърно.
— О, Богове! Гералт… това е бисер!
— Бисер — засмя се той. — Виж ти, все пак си получи подаръка, Еси. Радвам се.
— Гералт, не мога да го приема. Този бисер струва…
— Твой е — прекъсна я той. — Лютичето, макар и да се прави на глупав, наистина помнеше рождения ти ден. И искаше да те зарадва. Все за това говореше и ето че съдбата го е чула и изпълни желанието му.
— А ти, Гералт?
— Аз?
— Ти… също ли искаше да ме зарадваш? Бисерът е толкова красив… Сигурно има огромна стойност… Не съжаляваш ли?
— Радвам се, че ти харесва. И ако съжалявам за нещо, то е, че е само един. И че…
— Да?
— Че не те познавам от толкова дълго, колкото Лютичето. От толкова дълго, че да знам и да помня кога е рожденият ти ден. Да имам възможност да ти подарявам подаръци и да ти доставям радост. Да имам правото… да те наричам Кукличка.
Тя се приближи и неочаквано го прегърна през шията. Той предвиди движението й и ловко и бързо избегна устните й. Целуна я сдържано по бузата, като я прегърна нежно със здравата си ръка. Усети как Еси се напрегна и бавно се отдръпна, но само на ръка разстояние, без да маха ръце от раменете му. Той знаеше какво чака тя, но не го направи. Не я привлече към себе си.
Еси го пусна и се извърна към полуотворения мръсен прозорец.
— Разбира се — рече тя внезапно. — Ти едва ме познаваш. Бях забравила, че едва ме познаваш…
— Еси — каза той след кратко мълчание, — аз…
— Аз също едва те познавам! — избухна тя. — И какво от това? Обичам те! И не мога да се боря с това. Не мога.
— Еси!
— Да. Обичам те, Гералт. Все ми е едно какво ще си помислиш. Обикнах те още в мига, в който те видях, там, на празненството по случай годежа…
Тя млъкна и сведе поглед.
Стоеше пред него, а Гералт съжаляваше, че точно в тоя момент си няма работа с някой скрит под водата рибоок със сабя. Защото имаше някакви шансове да се оправи с него. С нея — не.
— Нищо не казваш — отбеляза тя. — Нито дума…
„Уморен съм — помисли си той. — И страшно слаб. Трябва да поседна, причернява ми, загубих много кръв и нищо не съм ял… Трябва да поседна. Проклета стая, дано да я удари мълния при следващата буря. Да имаше поне два идиотски стола и маса, която разделя, през която е толкова лесно и безопасно да се разговаря. Бихме могли даже да се държим за ръцете. А сега съм принуден да седна на сламеника и да я моля да седне до мен. А натъпканият сламеник е опасен, на него е невъзможно да се отдръпнеш, не можеш да избягаш…“
— Седни до мен, Еси.
Тя седна. Без да бърза. Тактично. Далече. Много далече. Прекалено близо.
— Когато научих — прошепна тя и прекъсна проточилото се мълчание, — че Лютичето те е довел окървавен, избягах от къщата като полудяла и тичах, без да виждам нищо, без да обръщам внимание на нищо. И тогава… Знаеш ли какво си помислих? Че това е магия, че си ме омагьосал, скришом, тайно, предателски си ме омаял, омагьосал си ме със знак, с вълчия си медальон или с лош поглед. Това си помислих, но не се спрях, а продължих да бягам, защото разбрах, че искам… искам да остана под въздействието на твоята сила. Но реалността се оказа по-страшна. Не си ме омагьосал, не си използвал никакво вълшебство. Защо, Гералт? Защо не си го направил?