— Именно. Още повече, че няма доказателства. Ако например беше донесъл десните ръце на тези рибожаби, кой знае, можеше и да заработиш обичайната надница, която взима горският ми за чифт вълчи уши.
— Е — изрече студено вещерът, — не ми остава нищо друго, освен да се сбогувам.
— Грешиш — каза князът. — Остава ти още нещо. Постоянна работа с напълно прилично заплащане и разумни задължения. Длъжността капитан на въоръжената ми охрана, която от днес нататък ще придружава ловците. Не непременно завинаги, но поне докато тази уж разумна раса не започне да проявява достатъчно разум и да бяга от нас като от огън. Какво ще кажеш?
— Благодаря, но няма да се възползвам — намръщи се вещерът. — Такава работа не е за мен. Считам войните с други раси за идиотщина. Може и да е отлично занимание за отегчени и преситени князе, но не и за мен.
— О, колко гордо! — усмихна се Агловал. — Колко благородно. Отхвърляш предложението ми по начин, достоен за крал. Отказваш се от добри пари с маниера на богаташ, току-що наял се до насита. Гералт, яде ли днес? Не? А вчера? А онзи ден? Изглежда, имаш малки шансове да похапнеш, даже никакви. В наши дни и за здрав човек е трудно да си изкара прехраната, а ти с тая превързана ръка…
— Как смееш? — извика тънко Оченцето. — Как смееш да му говориш така, Агловал? Ръката му е разпорена, докато е изпълнявал възложената от теб задача! Как може да си толкова подъл…
— Престани — каза Гералт. — Престани, Еси. Няма смисъл.
— Не е вярно! — сопна се гневно тя. — Има смисъл. Най-накрая някой трябва да каже истината в очите на този княз, който сам се провъзгласи за такъв, защото никой не искаше да се конкурира с него за правото да владее тази скалиста част от крайбрежието. И който сега смята, че му е разрешено да унижава другите.
Агловал почервеня, прехапа устна, но не помръдна и не каза нито дума.
— Да, Агловал — продължи Еси, стиснала в юмруци треперещите си пръсти, — ти се радваш на възможността да унижиш другите, да демонстрираш презрение към вещера, готов да си заложи главата за твоите пари. Но знай, вещерът се надсмива над твоето презрение и твоите обиди, те не му правят никакво впечатление, той дори не ги забелязва. Той не чувства дори това, което чувстват твоите слуги и поданици Зелест и Дроухард, а те чувстват срам, дълбок и изгарящ срам. Вещерът не чувства това, което чувстваме аз и Лютичето, а ние чувстваме отвращение. Знаеш ли защо, Агловал? Ще ти кажа. Вещерът знае, че е по-добър от теб, че е нещо повече от теб. И това му дава сила.
Еси замълча и наведе глава, но Гералт успя да зърне сълзите, блеснали в крайчеца на прекрасното й око. Девойката докосна висящото на шията й цветче със сребърни листенца, в средата на което сияеше едър син бисер. Цветчето беше изящно, майсторски изработено. Дроухард се беше оказал на висота. Препоръчаният от него майстор свърши работата чудесно. И не взе нито грош от тях. Дроухард плати всичко.
— Затова, уж благородни княже — продължи Оченцето, вдигайки глава, — не се поставяй в смешното положение да предлагаш на вещера ролята на наемник в армията, която смяташ да изправиш срещу океана. Не ставай за смях, защото предложението ти може да предизвика само подигравки. Още ли не си разбрал? Можеш да платиш на вещера за изпълнена задача, можеш да го наемеш, за да охранява хората от злото, да ги предупреждава за надвисналата опасност, но не можеш да го купиш, не можеш да го използваш за своите цели. Защото вещерът, дори ранен и гладен, е по-добър от теб. Струва много повече от теб. Затова предложението ти предизвиква у него само презрение. Разбра ли?
— Не, госпожице Давен — изрече студено Агловал. — Не разбрах. Даже напротив. Разбирам все по-малко и по-малко. Главното е, че изобщо не мога да разбера защо още не съм заповядал да ви обесят и тримата, като преди това ви бият с бичове и ви жигосат с нагорещено желязо? Вие, госпожице Давен, се правите, че знаете всичко. Тогава кажете: защо още не съм сторил това?
— Моля — веднага отговори поетесата. — Не правиш това, Агловал, защото някъде там, дълбоко вътре в теб, тлее искрица порядъчност, запазени са остатъци от чест, още незадушени от високомерието на новобогаташ и търгаш. Вътре в теб, Агловал. На дъното на сърцето ти. Сърце, което, каквото и да говориш, е способно да обича русалка.
Агловал пребледня като платно и стисна страничните облегалки на креслото. „Браво — помисли си вещерът. — Браво, Еси, прекрасно.“ Той се гордееше с нея. Но едновременно с това чувстваше тъга, чудовищна тъга.
— Идете си — каза тихо Агловал. — Идете си. Вървете, където искате. Оставете ме на мира.
— Сбогом, княже — каза Еси. — И на прощаване приеми един добър съвет от мен. Би трябвало да ти го даде вещерът, но аз не искам той да се унижава така. Затова ще го направя вместо него.