— Слушам те.
— Океанът е голям, Агловал! Още никой не знае какво лежи там, отвъд хоризонта, ако изобщо има нещо. Океанът е по-голям от всякакви пущинаци и дебри, в които сте прогонили елфите. Той е по-трудно достъпен от всякакви планини и дерета, в които сте изтребили боболаците. А там, на дъното на океана, живее раса, която използва оръжия и знае тайните на обработката на металите. Внимавай, Агловал. Ако с ловците в морето отидат и стрелци, ще започнеш война срещу непознатото. Може да разбуташ гнездо на оси. Съветвам ви да им оставите морето, защото морето не е за вас. Вие не знаете и никога няма да узнаете накъде водят стъпалата, които започват след Драконовите зъби.
— Грешите, госпожице Еси — отговори спокойно Агловал. — Ще узнаем накъде водят тези стъпала. Нещо повече — ще се спуснем по тях. Ще проверим какво има на другия край на океана, ако изобщо там има нещо. И ще прогоним от този океан всичко, което може да се прогони. Ако не ние, то внуците на нашите внуци. Въпрос на време е. Да, ще го направим, дори ако се наложи океанът да почервенее от кръв. И ти знаеш това, мъдра Еси, която пишеш хрониката на човечеството с баладите си. Животът не е балада, малка клета прекрасна поетесо, загубила се сред красивите си думи. Животът е борба. А на борбата са ни научили точно такива, по-добри от нас, вещери. Те ни показаха пътя, те го отъпкаха за нас, те го осеяха с труповете на онези, които ни пречеха, които защитаваха този свят от нас. Ние, госпожице Еси, просто продължаваме борбата. Ние пишем историята на човечеството, а не твоите балади. И вече нямаме нужда от вещери, защото нас и без това нищо не може да ни спре. Нищо.
Еси пребледня, духна къдрицата си и поклати глава.
— Нищо ли, Агловал?
— Нищо, Еси.
Поетесата се усмихна.
От предната стая долетя някакъв шум — викове и тропот. В залата дотичаха пажове и стражи и още на прага се хвърлиха на колене или направиха поклони.
На прага стоеше Шееназ.
Светлозелените й коси бяха изкусно накъдрени и прибрани с изумително красива диадема от корали и бисери. Беше с рокля с цвета на морски вълни и бяло като пяна жабо. Роклята беше с огромно деколте, така че прелестите й, макар и частично прикрити, продължаваха да предизвикват възхищение, особено украсени с огърлица от нефрити и лазурити.
— Шееназ… — простена Агловал и се свлече на колене. — Моя… Шееназ…
Русалката се приближи меко, грациозно, движенията й бяха плавни като прииждаща вълна.
Тя се спря пред княза, усмихна се и показа дребните си бели зъби. После хвана роклята и я вдигна толкова високо, че всеки да оцени работата на морската вълшебница-водорасляк. Гералт преглътна. Нямаше никакво съмнение: вълшебницата-водорасляк разбираше от хубави крака и умееше да ги прави.
— Ох! — възкликна Лютичето. — Баладата ми… Съвсем като в баладата ми… Тя е придобила крака заради него, но е загубила гласа си!
— Нищо не съм загубила — пропя Шееназ на всеобщия език, и то доста чисто. — Засега. След операцията съм като нова.
— Говориш езика ни?
— Защо, забранено ли е? Как си, Белокоско? О, и любимата ти е тук. Еси Давен, ако не се лъжа? Вече по-добре ли я познаваш, или още едва-едва?
— Шееназ… — прошепна Агловал и се затътри към нея на колене. — Мила моя! Любов моя… единствена… Значи все пак го направи, най-накрая, Шееназ. Направи го, Шееназ!
Русалката с грациозно движение му подаде ръка, за да я целуне.
— Да. Нали и аз те обичам, глупчо. Що за любов ще е това, ако влюбеният не направи понякога по някоя малка саможертва?
IX
Напуснаха Бремерворд в едно студено ранно утро, сред мъгла, попила сиянието на червеното слънце, надничащо над хоризонта. Тръгнаха тримата. Както бяха решили. Не разговаряха за това, не крояха планове, просто искаха да са заедно. Известно време.
Напуснаха каменистия кей, простиха се със стръмните скали над плажовете, със странните форми, изсечени от вълните и вятъра във варовиковите скали. Но когато се спуснаха в зелената, осеяна с цветя долина Дол Адалте, все още усещаха миризмата на морето и чуваха шума на прибоя и острите, диви крясъци на чайките.
Лютичето не спираше да говори, прескачайки от тема на тема, без да приключва нито една. Разказваше за страната Барса, където имало глупав по неговото мнение обичай, повеляващ девойките да пазят невинност до самата си сватба; за железните птици от остров Инис Порхоет, за живата и мъртвата вода, за вкуса и удивителните свойства на сапфиреното вино, наричано „Чи“, за кралските четиризнаци от Еббинг, ужасните непоносими хлапета Пуци, Грици, Мици и Хуан Пабло Васермилер. Разказваше за популяризираните от конкуренцията нови течения в музиката и поезията, които според него бяха чудовища, възпроизвеждащи изпускани от организма звуци.