Гералт мълчеше. Еси също мълчеше или отговаряше едносрично. Вещерът усещаше погледа й върху себе си, но избягваше да го среща.
Прекосиха река Адалте с лодка, като се наложи да гребат сами, тъй като лодкарят се намираше в състояние на патетично опиянение, блед като мъртвец, треперещ, вперил поглед в пространството и неспособен да се откъсне от стълба до навеса, в който беше вкопчил и двете си ръце. Отговаряше на всички въпроси с една-единствена дума, звучаща като „вург“.
Местността от другата страна на брега на Адалте хареса на вещера — повечето села покрай реката бяха оградени с колове, което даваше известни шансове да се търси работа.
Когато на сутринта пояха конете, Оченцето се приближи до него, възползвайки се от факта, че Лютичето се беше усамотил. Вещерът не успя да се отдалечи — беше го заварила неподготвен.
— Гералт — каза тя тихичко. — Не мога повече. Това надхвърля силите ми.
Той се опита да не я поглежда в очите, но тя не му позволяваше да се измъкне. Стоеше пред него и ръката й си играеше с висящия на шията й син бисер, обгърнат от сребърно цветче. Гералт отново съжали, че пред него не стои рибооко чудовище със сабя, скрита под водата.
— Гералт… Нещо трябва да се направи, нали?
Тя чакаше отговора му. Думите му. Малка саможертва. Но вещерът нямаше нищо, което да може да пожертва, и тя го знаеше. Не искаше да я лъже. И, честно казано, не беше и способен, защото не можеше да се реши да й причини болка.
Положението спаси Лютичето, който се появи неочаквано и възкликна с неизменната си тактичност:
— Но разбира се! — Замахна и хвърли във водата тоягата, с която беше разбутвал крайбрежните храсти и гигантската крайречна коприва. — Разбира се, че трябва да се направи нещо: точно сега е моментът. Нямам намерение да наблюдавам безкрайно и безучастно това, което става между вас! Какво очакваш от него, Кукличке? Невъзможното? А ти, Гералт, на какво разчиташ? На това, че Оченцето ще прочете мислите ти ли? Като онази? И така ти е много удобно, да си мълчиш и да смяташ, че не си длъжен нищо да обясняваш, нищо да заявяваш, нищо да отказваш? Не си длъжен да се разкриваш? Колко време трябва да мине, колко неща да се случат, за да разберете? И кога ще пожелаете да разберете? След колко години? В спомените си? Та утре може да се разделим, по дяволите! Не, стига ми толкова, Богове, и двамата сте ми много скъпи. Добре, чуйте, сега ще си отчупя тояга и ще отида за риба, а вие ще останете сами. Ще имате време да си кажете всичко. Така че си го кажете и се постарайте да се разберете. Не е толкова трудно, колкото изглежда. А после, о, Богове, вземете го направете. Чу ли, Кукличке? А ти, Гералт? Ей, и бъди мил с нея! А после, дяволите да ви вземат, или ще ви мине, или…
Лютичето се обърна рязко и се отдалечи, като чупеше тръстиката и ругаеше. Направи си въдица от един орехов клон и от конски косъм и лови риба чак докато се стъмни.
Гералт и Еси стояха дълго, хванати за ръце и облегнати на върбата, свела клони над реката. После вещерът говори много тихо и много продължително, а очите на Оченцето бяха пълни със сълзи.
А после го направиха. Той и тя.
И беше прекрасно.
X
На следващия ден си устроиха нещо като тържествена вечеря. От едно селце по пътя Еси и Гералт купиха заклано агне. Докато се пазаряха, Лютичето отмъкна малко чесън, лук и моркови от зеленчуковите градини около къщите. Когато си тръгваха, задигнаха и котел от двора на ковачницата. Котелът беше понадупчен, но вещерът запълни дупките с помощта на Знака на Игни.
Вечеряха на една поляна насред гората. Огънят пращеше весело, а котелът бълбукаше. Гералт разбъркваше грижливо съдържанието му с издялкан елов клон. Лютичето чистеше лука и морковите. А Оченцето, която не разбираше изобщо от готвене, ги развличаше, като свиреше на лютнята и пееше неприлични стихове.
Това беше прощална вечеря, защото на сутринта им предстоеше да се разделят.
На сутринта всеки щеше да тръгне по пътя си в търсене на нещо, което, общо взето, и тримата вече имаха. Но не знаеха, че го имат, дори не се досещаха. Не се досещаха къде ще ги отведат пътищата, по които им предстоеше да тръгнат утре. Всеки поотделно.
След като се наядоха, изпиха подарената от Дроухард бутилка, поклюкарстваха и се посмяха, Лютичето и Еси организираха певческо съревнование. Гералт, сложил ръце под главата си, лежеше на постелка от борови клонки и си мислеше, че никога не е чувал такива прекрасни гласове и такива прекрасни балади. Мислеше си за Йенефер. Мислеше си и за Еси. И имаше предчувствие, че…