Разбира се, тетивата на лъка беше опъната и дриадата се целеше в него.
— Eithne… — започна той.
— Thaess aep!
Той замълча послушно. Стоеше неподвижно, като държеше ръцете си далече от тялото. Дриадата не отпусна лъка.
— Dunca! — извика тя. — Braenn! Caemm vort!
Дриадата, която беше стреляла първа, изскочи от трънака й претича през стеблото на поваленото дърво, като ловко прескочи изтръгнатите корени. Макар по пътя й да имаше множество сухи клонки, Гералт не чу нито една от тях да изпука под краката й. Долови тих звук зад себе си, нещо като шумолене на листа на вятъра, и разбра, че зад гърба му стои трета дриада.
Именно тя се наведе бързо и вдигна меча му. Косите й бяха с цвят на мед, завързани на опашка. На гърба й се поклащаше пълен със стрели колчан.
Тази, която се бе крила най-далече, в ямата от изтръгнатото дърво, тръгна бързо към него. Дрехата й не се отличаваше с нищо от облеклото на приятелките й. Върху меките й червеникавокафяви коси лежеше венец от детелини и гарига. Тя държеше лък — неопънат, но със стрела на тетивата.
— Ten thesse in maeth aep Eithne llev? — попита тя. Гласът й беше мелодичен, а очите — черни и огромни. — Ess’ Gwynbleidd?
— Ae… aessea… — започна той, но брокилонският диалект, така напевен в устата на дриадите, засядаше в гърлото му и дразнеше устните. — Не говорите ли на всеобщ език? Не знам много добре…
— Ań’ vaill. Vort Ilinge — прекъсна го тя.
— Аз съм Gwynbleidd, Белия вълк. Госпожа Еитне ме познава. Идвам при нея с послание. Вече съм бил в Брокилон. В Дуен Канел.
— Gwynbleidd — червенокосата присви очи. — Vatt’ghern?
— Да — потвърди той. — Вещер.
Зеленокосата изсумтя гневно, но наведе лъка. Червенокосата го гледаше с широко отворени очи, а лицето й, намазано със зеленикави ивици, беше напълно неподвижно, мъртво като лице на статуя. Тази неподвижност не позволяваше да бъде определена нито като красива, нито като уродлива, вместо това се натрапваше впечатлението за безразличие и бездушие, ако не и за жестокост. Гералт се укори мислено за тази оценка, основана на неуместно придаване на човешки качества на дриадата. Длъжен беше да съобрази, че тя просто е най-старата от трите. Въпреки младоликата външност, тя беше значително по-стара от останалите.
Стояха безмълвно. Гералт чуваше как Фрейксенет стене, охка и кашля. Червенокосата със сигурност също го чуваше, но лицето й дори не трепна. Вещерът отпусна ръце върху бедрата си.
— Там, в ямата — каза той спокойно — лежи ранен. Ако не му се окаже помощ, ще умре.
— Thaess aep! — зеленокосата опъна тетивата и насочи стрелата право към лицето на Фрейксенет.
— Ще го оставите да умре? — попита Гералт, без да повишава тон. — Ще допуснете просто да се задави бавно с кръвта си? Тогава по-добре го довършете.
— Млъкни! — излая дриадата, преминавайки на всеобщия език, но отпусна тетивата и наведе лъка. Погледна въпросително червенокосата. Тя кимна към ямата. Зеленокосата побягна натам, бързо и безшумно.
— Искам да се видя с госпожа Еитне — повтори Гералт. — Имам послание…
— Тя ще те съпроводи до Дуен Канел — червенокосата посочи меднокосата. — Тръгвай…
— Фрей… А ранения?
Дриадата го погледна, присви очи и продължи да си играе със стрелата, легнала върху тетивата.
— Не се тревожи. Тръгвай. Тя ще те съпроводи.
— Но…
— Va’en vort! — отсече тя и стисна устни.
Вещерът сви рамене и се обърна към меднокосата. Тя изглеждаше най-млада от трите, но можеше и да бърка. Очите й бяха сини.
— Е, да тръгваме.
— Да — каза тихо меднокосата и след кратко колебание му подаде меча. — Да вървим.
— Как се казваш? — попита той.
— Млъквай.
Тя вървеше през храсталака много бързо, без да се оглежда. На Гералт му се наложи да положи доста усилия, за да я следва. Той знаеше, че дриадата прави това умишлено, че иска вървящият след нея човек да се заплете в гъстите храсти, да се строполи със стон на земята, безсилен, неспособен да продължи напред. Разбира се, тя не знаеше, че си има работа с вещер, а не с човек. Беше прекалено млада, за да знае какво е това вещер.
Девойката — Гералт вече виждаше, че не е чистокръвна дриада — спря рязко и се обърна. От начина, по който гърдите й се повдигаха под пъстрата дреха, личеше, че диша учестено и едва се сдържа да не започне да си поема дъх през устата.
— Да намалим темпото? — предложи той и се усмихна.
— Yea — погледна го тя с неприязън. — Aeen esseath Sidth?
— Не, не съм елф. Как се казваш?
— Браен — отвърна тя и тръгна отново, но вече по-бавно, без да се опитва да му избяга. Вървяха близо един до друг и той надушваше миризмата на потта й — обикновена пот на млада девойка. Потта на дриадите съдържаше аромата на разтрити в ръка листа на вербена.